Едуина, а и всички около нея знаеха, че изискванията на някои банки за откриване на влогови сметки са минимум петдесет долара, а за чекови — сто долара. Други пък банки въобще нямаха ограничения. Първа търговска американска банка — в усилията си да привлече вложителите — се бе спряла на компромисно решение — пет долара. След като сметката бъде открита, по-голямата част от първоначално внесените пет долара биха могли да се изтеглят: трябваше да остане само някаква дребна сума, така че сметката да не се ликвидира. Сет Оринда и останалите знаеха това и явно смятаха да залеят главния градски банков клон с внасяния и тегления на дребни суми. Планът им щеше да успее, мислеше Едуина. Нищо не можеше да ги спре — техните действия не бяха нито незаконни, нито враждебни.
Независимо от цялата ситуация и от раздразнението, което я бе обзело, Едуина я напуши смях, но, естествено, запази самообладание. Тя погледна към Нолан Уейнрайт, който сви рамене и каза тихо:
— След като няма някакво явно нарушение, не можем да направим нищо друго, освен да създадем ред при обслужването.
Шефът по сигурността се обърна към Оринда и заяви:
— Надявам се, че всички вие ще помогнете за създаването на добър ред както вътре в банката, така и отвън. Хората от охраната ще определят по колко души да влизат в залата и как да се подреди опашката.
— Естествено, господине — кимна Оринда. — Приятелите ми и аз ще направим всичко възможно, за да ви помогнем. Ние също не искаме неприятности. Но от вас очакваме да бъдете толерантни.
— Какво искате да кажете?
— Всички ние сме клиенти с равни права. И след като се съгласяваме да стоим спокойно и да чакаме своя ред, не сме съгласни да се разрешава на други клиенти да влизат, без да чакат. Всеки клиент — независимо кой е той — трябва да се нареди отзад на опашката.
— Ще видим как ще решим това.
— И ние ще гледаме, господине. Ако постъпите по друг начин, това ще бъде чиста дискриминация и ще протестираме.
Едуина забеляза, че репортерите продължаваха да пишат. Тя си проправи път и се насочи към трите гишета, където се откриваха нови сметки. До тях бяха отворени две допълнителни гишета, а по-нататък се подготвяха още две.
Едуина забеляза, че на едно от допълнителните гишета работи Хуанита Нунес. Тя усети погледа на Едуина и двете си размениха усмивки. Едуина внезапно се сети, че момичето живее във Форум Ист. Дали е знаело предварително за днешното нашествие? Без да се замисля, Едуина реши, че това всъщност няма никакво значение.
Двама от по-младшите банкови служители помагаха в откриването на новите сметки и беше ясно, че за днес останалата дейност ще отиде на заден план.
Едуина се приближи към гишетата. Едрият цветнокож мъж, когото бе забелязала сред първите на опашката, тъкмо си тръгваше. Момичето, което го бе обслужвало, вече не беше нервно.
— Това е господин Юфрейтс — представи го то. — Той току-що си откри сметка.
— Дийкън Юфрейтс. Поне така ме наричат повечето хора.
Едуина пое протегнатата му ръка.
— Добре дошли в Първа търговска американска банка, господин Юфрейтс.
— Благодаря ви. Толкова се радвам. Дори ще се опитам да прибавя още нещичко към сметката си. — Той извади от джоба си дребни пари, преброи ги внимателно, отдели половин долар и още две монети и се насочи към касиерката.
— Каква бе вноската му? — попита Едуина.
— Пет долара — отговори служителката.
— Много добре. Постарайте се да действате колкото може по-бързо.
— Разбира се, госпожо Д’Орси. Но този отне доста време, защото задаваше много въпроси — за тегленето, за лихвените проценти. Беше си ги записал на листче.
— Вие взехте ли листчето?
— Не.
— Вероятно и другите ще имат такова листче. Опитайте се да вземете едно и ми го покажете.
Едуина смяташе, че така ще могат да се доберат до ключа на загадката — или кой бе планирал и осъществил тази безупречна акция. Не й се вярваше да е някой от тези, с които беше разговаряла.
Ставаше все по-ясно, че нашествието в банката няма да се ограничи само с откриването на нови сметки. Тези, които вече го бяха сторили, оформяха опашки пред касите, където внасяха допълнително или пък теглеха незначителни суми, задаваха въпроси или просто се опитваха да въвлекат касиерките в разговор.
Редовните посетители не само бяха затруднени да проникнат в сградата, но и след като влезеха, се сблъскваха с нови проблеми.
Едуина каза на Нолан Уейнрайт за листчето с въпроси и за инструкцията, която бе дала на момичето.
— Аз също бих искал да видя това листче — каза шефът по сигурността.
— Господин Уейнрайт — обади се една от секретарките, — на телефона.