— Чух да се говори, че господин Розели е тежко болен. Вярно ли е? — тъжно попита Тотънхоу, докато чакаха пред вратата на трезора.
— За съжаление — да. — И Едуина му разказа накратко за вчерашната среща в заседателната зала.
Цялата предишна вечер Едуина мисли само за това. Но тази сутрин бе твърдо решена да се съсредоточи единствено върху банковите си задължения. Бен би очаквал тъкмо това.
Тотънхоу промълви нещо, но тя не го чу.
Едуина погледна часовника си. Беше 8,40. Секунда по-късно се чу тихо прещракване на масивната врата от хромирана стомана. Това означаваше, че нощната автоматична ключалка, която се включваше всяка вечер преди затварянето на банката, е вече изключена. Следваше набирането на комбинацията на ключалката на трезора, което бе възможно само след изключването на автомата.
Като използва друг скрит бутон, Едуина сигнализира на Централната оперативна зала, че трезорът ще бъде отворен — обичайното сутрешно, а не принудително отваряне.
Застанали един до друг, Едуина и Тотънхоу завъртяха комбинациите си. Никой не знаеше комбинацията, използвана от другия. Това правеше невъзможно отварянето на трезора от един човек.
Скоро пристигна и Майлс Истън, един от оперативните служители. Млад, красив, елегантен мъж, винаги в прекрасно настроение, Майлс бе приятен контраст на неизменно мрачния Тотънхоу. Едуина харесваше Майлс Истън. С него дойде и един от старшите касиери, който щеше да наблюдава вноса и износа от трезора до края на деня Паричната наличност, в банкноти и монети, която щеше да мине през ръцете му за следващите шест часа, бе не по-малко от един милион долара.
А чековете, които минаваха през големия банков клон за същия период, бяха на стойност около двайсет милиона.
Едуина застана встрани, а старшият касиер и Майлс Истън отвориха огромната, прецизно конструирана врата на трезора. Тя щеше да остане отворена до приключване на деловата дейност в края на деня.
— Току-що ми съобщиха по телефона, че днес ще отсъстват още двама касиери — обърна се Истън към оперативния служител.
Погледът на Тотънхоу стана още по-замислен.
— Пак ли грип? — попита Едуина.
През последните десет дни в града имаше грипна епидемия и в банката отсъстваха много служители, особено касиери.
— Да, грип — отвърна Майлс Истън.
— Ако можех и аз да се разболея — промърмори Тотънхоу, — поне щях да си лежа вкъщи и нямаше да се тревожа за това как да намеря хора, които да застанат на касите. Наистина ли смятате, че трябва да отворим днес? — обърна се той към Едуина.
— Точно това се очаква от нас.
— Тогава ще трябва да изпразним канцелариите. Ще започнем най-напред с теб — каза той на Майлс Истън. — Вземай една кутия с пари и се приготви да застанеш на някоя от касите. Не си забравил да броиш, нали?
— До двайсет ме бива — каза Истън, — а и без това няма да си давам повече зор.
Едуина се усмихна. Тя не се тревожеше за младия Истън, той се справяше отлично с всичко. Тотънхоу се пенсионираше догодина и тя смяташе да назначи Майлс Истън на мястото му.
— Не се тревожете, госпожо Д’Орси — отвърна на усмивката й той, — аз съм много добър и полезен за запълване на всякакво празно място. Освен това съм във форма, снощи играх хандбал в продължение на три часа и се справих отлично с резултата.
— Успя ли да спечелиш?
— Разбира се.
Едуина знаеше, че хобито на Истън — изучаването и колекционирането на банкноти и монети — е много полезно за банката. Затова Майлс Истън въвеждаше в работата всички новопостъпили. Той го правеше с удоволствие, като се впускаше в исторически подробности и обясняваше, че и банкнотите, и инфлацията, са били изобретени в Китай. Първият документиран случай на инфлация, разясняваше той, е бил през тринайсети век, когато монголският император Кублай хан не могъл да плати на своите войници с монети и използвал дървено печатно блокче за изработка на военни пари. За съжаление било отпечатано такова огромно количество, че парите скоро загубили всякаква стойност. „Някои хора, вмъкваше между другото младият Истън, са на мнение, че сега и доларът се монголизира.“
Благодарение на своите познания, Истън стана главен експерт по фалшивите пари — той проверяваше всички онези банкноти, които пораждаха някакво съмнение.