— Тези неприятности във вашата банка — обърна се Куортърмейн към Роскоу Хейуърд, — демонстрациите и всичко останало… Уреди ли се всичко? Стабилна ли е банката ви?
— Ние винаги сме били стабилни — отговори Хейуърд. — Това никога не е било поставяно под въпрос.
— На борсата нещата не изглеждаха точно така.
— Борсата едва ли винаги е точният барометър.
Големия Джордж се усмихна, а след това се обърна към японката:
— Мунбийм, донеси ми последните сведения за Първа търговска американска банка.
— Веднага, господин К — каза момичето и излезе.
Големия Джордж кимна с глава след нея.
— Не може да си обърне езика и да произнесе Куортърмейн. Затова ме нарича „господин К“. Но в други отношения се справя много добре — усмихна се той.
Роскоу Хейуърд побърза да върне разговора към предишната тема.
— Информацията, която сте чули за нашата банка, е свързана с един незначителен инцидент без съществено значение. Всичко това се случи в периода, когато се сменяше ръководството на банката.
— Но вие не сте проявили никаква твърдост — настояваше Големия Джордж, — позволили сте на хората от улицата да получат това, което искат. Проявили сте слабост и сте отстъпили.
— Да, така е. На мен това решение също никак не ми хареса. Дори бях против него.
— Винаги трябва да им се противопоставяте! Тези копелета трябва непрекъснато да се притискат! И никога да не им се отстъпва!
Шефът на Съпранешънъл пресуши на един дъх чашата с мартини. Главният стюард отново се появи, неизвестно откъде, взе празната чаша и подаде нова чаша на Големия Джордж. Питието очевидно беше ледено, защото чашата се беше изпотила.
Главният готвач все още стоеше и чакаше. Но Куортърмейн продължаваше да не му обръща внимание. Той се беше отдал на приятни спомени:
— Един от моите заводи, близо до Денвър, непрекъснато ми създаваше проблеми. Настояваха за заплати, за каквито и дума не може да става. В началото на тази година профсъюзът организира стачка. Последната от цяла поредица подобни акции. Казах на нашите хора в управата така — предупредете тези кучи синове, че ще закрием завода. Никой не повярва. Но ние направихме проучвания, планирахме и подготвихме нов терен. Прехвърлихме машините в друго наше предприятие. Там се заеха с това производство, а в Денвър закрихме завода. Сега няма предприятие, няма работа, няма заплати. Вече и работниците, и синдикатът, и целият град, та и управниците на щата дори ни молят да открием отново завода. — Той отпи глътка от мартинито и добави великодушно: — Е, може би ще го направим. Може би ще създадем някакво друго предприятие, но този път ние ще поставяме условията. Както виждате, никога не се предаваме.
— Браво, Джордж — каза достопочтеният Харолд. — Ние имаме нужда от повече хора, които да проявяват такава твърдост. Проблемът в нашата банка бе от по-друго естество. Ние все още се намираме в преходен период, който започна, както знаеш, със смъртта на Бен Розели. Но повечето от нас, членовете на управителния съвет, се надяват, че до пролетта Роскоу ще заеме ръководното място — ще бъде избран за президент.
— Радвам се да го чуя, защото не обичам да имам работа с хора, които не са на върха. Тези, с които правя бизнес, трябва да могат веднага да решават, а след това да се придържат към решенията си.
— Уверявам ви, Джордж — каза Хейуърд, — че каквито и решения да вземем тук с вас, те ще получат подкрепата на банката.
Хейуърд осъзна, че техният домакин майсторски съумя да постави и него, и Харолд Остин в ролята на просители, а това напълно противоречеше на традиционната роля, отреждана на банкера. Но истината беше, че всеки заем за Сънеко беше добра сделка, първо, защото нямаше да има проблеми с връщането, и второ, защото чрез такъв заем Първа търговска американска банка щеше да си спечели допълнителен престиж. Заемът щеше да бъде последван от други „важни“ заеми, тъй като корпорацията Съпранешънъл служеше за пример.
— Е, кажи какво има! — Големия Джордж се обърна рязко към главния готвач.
Човекът в бяло тутакси се оживи и му подаде отворената кожена папка.
— Менюто за обяд, мосю. За вашето одобрение.
Големия Джордж дори не посегна към папката, а само хвърли поглед към листа и посочи с пръст.
— Замени тази валдорфова салата с цезарова.
— Да, мосю.
— И десертът също. Никакво „Гласе Мартиник“. Искам „Суфле Гранд Марние“.
— Разбира се, мосю.
Куортърмейн отпрати главния готвач, но в момента, в който той се насочи към вратата, го стрелна с очи и рече:
— А когато поръчвам стек, вече запомни как го искам, нали?