— Можете ли да ми кажете в коя стая е Даян Райдъл? — обърна се към служителката на регистратурата в центъра на предното фоайе.
— Стая 314 — каза жената, без да го поглежда. — Третият етаж, източното крило. Завийте надясно, след като слезете от асансьора. — Без да вдига глава тя посочи към редицата асансьори непосредствено до малко магазинче за подаръци надолу по коридора.
— Благодаря. — Джеф се почуди, дали не би трябвало да купи цветя на майка си или може би някое списание и се зарадва като видя, че магазинчето още е затворено и не се налага да взима решение. Не й беше купувал нищо, откакто беше дете, припомни си той, сещайки се за шишенцето с парфюм, което една година бе взел от бакалията за рождения й ден. От месеци бе спестявал от джобните си, за да купи симпатичното шишенце с форма на звезда, само за да види после как майка му го подушва презрително и го бута настрана. „Най-вероятно баща му е помогнал да го избере“ — беше я чул да се оплаква на една от приятелките си по телефона същата нощ. — „Мирише като някоя от курвите му“.
— Добре, не прави това — измърмори той в яката на черната си риза. Не сега, продължи мълком. Не беше изминал всичкия този път, за да отваря стари рани. Никой от двама им не можеше нищо да направи за миналото. Беше си такова, каквото си беше, а хубавото на миналото бе това, че е свършило. Да, майка му бе правила грешки. Много. И може би й бе отнело цял живот да разбере колко е сбъркала, че е било жестоко и егоистично да го изоставя, но сега вече го бе разбрала и искрено съжаляваше за всичко сторено. Моля те, прости ми — чуваше я вече да казва и умиращите й очи се изпълваха със сълзи на разкаяние. — Обичам те. Винаги съм те обичала.
Какво ще правя, зачуди се Джеф, вървейки предпазливо по коридора, сякаш се движеше в гъста мъгла. Щеше ли да е в състояние да й отговори със същото? Щеше ли да може да хване безсилната ръка, да погледне умоляващите очи и да я излъже, да й каже — да, въпреки всичко, и аз те обичам? Можеше ли да направи това?
И дали наистина щеше да бъде лъжа?
Джеф установи, че е затаил дъх, сякаш се мъчеше да избегне неприятната смесица от болнични миризми, мирисът на антисептици, състезаващ се за надмощие с мириса на болестите. Това си мислеше, когато влезе в един от асансьорите и натисна копчето за третия етаж. Преди вратите да се бяха затворили, вътре неочаквано се втурнаха още четирима души, в това число и млад мъж, чиято табелка сочеше, че бе д-р Уанг. Изглежда почти като тийнейджър, помисли си Джеф и си спомни как като малък мечтаеше да стане лекар. Може би с малко повече подкрепа… А може би не, реши той, като се сети, че също така бе мечтал да стане и пожарникар, и акробат. Издиша въздуха от дробовете си, когато асансьорът се отвори на третия етаж, пристъпи навън, зави надясно, както го бяха инструктирали и тръгна по коридора, който го изведе пред стая 314.
Спря пред затворената врата и се огледа нагоре-надолу по празния коридор, мъчейки се да събере мислите си. Трябваше да се обадя предварително на Ели, помисли си, да се уговорим да се срещнем тук. Тогава можеха да влязат заедно. Нямаше да се наложи да се изправи сам лице в лице с майка си.
— Не ставай глупав — прошепна едва чуто. — Тя умира, за Бога. Не може да те нарани повече.
Пое си дълбоко дъх, издиша го бавно и отвори вратата, стараейки се лицето му да изобрази безстрастна маска, когато влезе. „Тя вече изобщо не изглежда такава, каквато я помниш“ — спомни си думите на Ели при един по-ранен телефонен разговор. — „Вече трудно ще я познаеш. Толкова много е отслабнала, че кожата й е почти прозрачна.“
Джеф се приготви за онова, което му предстоеше да види, съсредоточи се върху една плочка от линолеума на пода, помъчи се да събере сили. Едва след още няколко секунди и дълбоки вдишвания успя да вдигне очи от пода.
Леглото беше празно.
Джеф постоя там една минута, без да мърда, без да знае какво да направи.
Разбира се, станала е грешка. Или жената на регистратурата му бе дала погрешен номер на стаята, или той бе отворил погрешна врата. Но още, докато излизаше да провери номера, докато бързаше надолу по коридора към сестринската стая, докато питаше симпатичната тъмнокожа сестра къде може да намери Даян Райдъл, дори докато обмисляше немислимата вероятност Ели да е регистрирала майка им с друго име или пък да я е завела в друга болница, той си знаеше, че му бе дадена вярна информация и никаква грешка не бе направена.