Уил отново премълча. Чудеше се какво ли прави Сузи, дали слуша този разговор. Мислеше си колко е мека кожата й, как чисто ухаеше косата й на плодове, какъв лек ментов вкус имаха устните й.
— Трябваше да я видиш, човече — смееше се сега Том. — Както си беше там, с глава в мивката и мокра коса…
— За какво говориш? — нетърпеливо попита Уил.
— Говоря за Лейни. Във фризьорския салон. Тази сутрин — ядосано отговори Том, сякаш Уил бе длъжен да знае това.
— Мислех, че е ходила при адвокат.
— Първо беше при адвокат, после отиде във фризьорския салон — видимо се наежи Том. — Не й хареса, че се появих там, казвам ти. Изнерви се, предупреди ме да не правя сцени, сякаш е моя вината, че всичко това се случва, като че ли не е тя тази, която взе децата и ме напусна. Така че, малко се посдърпахме и изведнъж се явява Дони Озмънд и ми казва, че трябва да си вървя.
— Дони Озмънд?
— Да бе, тъпанар. Все едно Дони Озмънд ще отиде във фризьорския салон на Лейни. Ти да не си малоумен? Казах го фигуративно.
Фигуративно, помисли си Уил, мъчейки се да намери смисъл в разговора.
— Добре, значи не е минало добре.
— Тъпият педал извика ченгетата.
— И ти, естествено, дойде тук — заключи Уил.
— Първо пообикалях с колата и се помъчих да се поуспокоя. Маями, човече. Като нищо, можеше да е и центърът на Хавана. Казвам ти, чужденците ни превземат. Сто на сто, кубинките носят минижупи, вместо бурки, а паелята със сигурност измества, каквото там ядат в Афганистан, обаче в крайна сметка всичко се свежда до едно. Съвсем скоро тази страна няма да е нищо повече от море кафяви лица. Лейни ми каза веднъж, че чела, как до края на следващото десетилетие белите хора ще са малцинство. Мамка му — каза той и довърши бирата си. — Трябваше просто да я застрелям, човече. Трябваше да й забия един между свинските очички. Да й пръсна тъпия мозък по грозните сини мивки и въртящите се кожени столове. — Той се разкикоти и измъкна пистолета изпод ризата си.
— Какво, по дяволите? — възкликна Уил и скочи от мястото си.
— Мислиш ли, че старото приятелче Дони я чука?
— Махни това проклето нещо оттук.
— Трябваше и него да го гръмна. За всеки случай.
— Махни пистолета, Том.
— И какво ще ми направиш?
— Махни пистолета, Том — чу се глас от около метър разстояние.
Том се извърна по посока на гласа, а Уил затаи дъх.
Сузи пристъпи в центъра на стаята.
— Махни пистолета — каза тя.
14.
Том отстъпи крачка назад.
— Ти какво правиш тук? — гневно произнесе той и погледна от Уил към Сузи, после отново към Уил. — Мамка му, човече. Вкарал си гол?
— Ти май изгуби сто кинта — обади се Сузи.
— Мамка му. Трябваше да те застрелям само заради това.
— Споко — каза му Уил. — Парите ти са в безопасност.
— Не си ли вкарал гол?
— Вкара — каза Сузи.
— Не съм — възрази Уил.
Том отпусна пистолета, но не направи опит да го прибере.
— Не ми казвайте, че съм прекъснал нещо.
— Както винаги, безупречно си преценил кога да се появиш.
— Всъщност, тъкмо си тръгвах — каза Сузи.
— Не — бързо каза Уил. — Остани още малко. Том е този, който си тръгва. Нали Том?
Том тутакси зае предишното си място на бежовия кожен фотьойл.
— Не ми изглежда като да отивам някъде.
— Наистина трябва да тръгвам — повтори Сузи.
— Тя си има съпруг, забрави ли?
Сузи се упъти към вратата.
— Мъжът ти ли ти направи това на лицето?
— Какво? — Ръката й се стрелна към бузата и прикри синината на брадичката. — Не, разбира се, че не. Той е лекар. Никога не би… Спънах се…
— А-ха. Ти повярва ли на тези глупости, братле?
— Моля те, не си отивай — прошепна Уил, но Сузи вече се протягаше към бравата.
— Не се моли — обади се Том. — Жалък си.
— Върви по дяволите.
— Защо всички да не идем? — Том надигна пистолета и го насочи право към Сузи.
— За Бога, Том…
— Мога да я прострелям в крака, ако предпочиташ. Това ще я спре.
Уил пристъпи към Том, питайки се, дали бе достатъчно силен — достатъчно смел, достатъчно куражлия, — да се опита да избие пистолета от ръцете му, но гласът на Сузи го спря.