— Вместо това, би могъл да застреляш мъжа ми — каза тя.
— Какво? — Уил се извъртя обратно към нея.
Очите й се изпълниха с паника.
— Много съжалявам — извини се тя. — Не мога да повярвам, че го казах. Знаеш, че нямах предвид това.
— Зная — отзова се Уил.
— На мен ми прозвуча, сякаш го имаше предвид — възрази Том.
— Беше глупаво да го казвам.
— За това не знам — изкикоти се Том. — В смисъл, ако това искаш наистина, убеден съм, че можем да измислим някаква сделка…
— Моля ви, просто забравете, че съм казвала каквото и да било. — Сузи отвори вратата и пристъпи в коридора, а Уил плътно я следваше.
Том помаха с ръка.
— Прати поздрави на добрия доктор.
Сузи спря.
— Моля те, кажи ми, че вярваш, че не го мислех — прошепна тя на Уил.
— Всичко е наред. Разбирам.
— Зная, че е така. — Тя се наведе да го целуне по устата с очи, приковани в неговите. „Не ме оставяй да си тръгна“, казваха те. — Не тръгвай след мен — каза вместо това. А после, в следващия миг вече тичаше по външния коридор и надолу по стълбите.
— Прееба се, приятелче — заяви Том, когато Уил се върна в апартамента и затвори вратата.
— Голяма работа си ти — измърмори Уил.
— Голяма работа с пистолет — напомни му Том и го размаха като мъничък флаг. — Истински пистолет. С истински патрони. — Той насочи пистолета към гърдите на Уил.
— Искаш да ме застреляш ли? — Уил направи две гигантски стъпки към центъра на стаята. Сърцето му биеше до пръсване. Главата му се въртеше. — Хайде. Застреляй ме.
Ухилен, Том втъкна пистолета в колана си, но го остави да се вижда ясно.
— Някой ден може и да те послушам — каза той.
Сузи чу стъпки зад себе си, когато наближи паркинга за посетители. Бързо погледна през рамо, но не видя никого. След няколко секунди обаче стъпките се чуха отново. Те следваха нейния ритъм, имитираха походката й, приближаваха се. Възможно ли бе Дейв да я е проследил до фитнеса, да е видял как пие кафе с Джеф, а после да ги е последвал дотук? Дали е останал озадачен, когато е видял скоро след това Джеф и Кристин да излизат без нея? И дали не бе чакал търпеливо с поглед, насочен право към апартамента, предугаждайки следващия й ход?
Видял ли бе неочакваната поява на Том, последвана от паническото й тръгване? Дали бе свил ръце в смъртоносни юмруци, докато я бе наблюдавал да се навежда и нежно да целува Уил по устата? Дали тези юмруци сега не я очакваха?
Сузи бръкна в чантата си, извади ключовете и ги насочи напред, без да спира отривисто да крачи към колата си. Дишането й бе накъсано, очите й нервно се озъртаха във всички посоки да зърнат червения Корвет на Дейв. Не го видя, но това не означаваше, че не бе там. По дяволите, защо бе паркирала толкова надалеч?
Чу как стъпките зад гърба й внезапно се ускориха. Раменете й се сковаха, подготвяйки се автоматично за яростните удари на Дейв по гърба й. Дали щеше да дръзне да я нападне тук, посред бял ден, на публично място? Или щеше просто да я хване за ръката, да се усмихне и да промълви: „Здравей, скъпа“, докато я избутва към колата й, да почака да стигнат на безопасно място в дома им и чак тогава да я пребие до кръв?
Тя едва не се разсмя. Кога ли изобщо домът й е бил безопасно място? Почувства лек вихър в гърба си, някакво потрепване във въздуха, после тежестта на длан, поставена на рамото й.
— Не, моля те — проплака тя и докато се обърне, очите й се бяха налели със сълзи.
— Извинете — побърза да каже жената. — Не исках да ви стряскам. Мисля, че изпуснахте това.
— Какво? — Сузи трябваше да премигне няколко пъти, преди чертите на Дейв да се изтрият от лицето на ниската възрастна жена, застанала пред нея.
— Не бихте искали да я изгубите — каза жената и сложи в ръката й нещо. — Не и с всичките тези кражби на самоличност напоследък. Ваша е, нали? Сигурна съм, че я видях да пада от чантата ви.
Сузи се втренчи в малката снимка. Беше нейната снимка върху шофьорската й книжка, която навярно бе изпаднала от чантата й, докато ровеше за ключовете.
— Аз съм — потвърди тя, макар че трудно разпозна лицето без синини и със самоуверен поглед. — Благодаря ви.
— Приятен ден — пожела й жената, отправи се към един черен Акорд, паркиран през няколко места от нейната кола и несръчно се качи.
— И на вас също — тихо рече Сузи и върна книжката в чантата си. Огледа бетонния под на паркинга за още нещо, което може да бе загубила по пътя си. — Коя си ти, впрочем? — попита отражението си в огледалото на колата след няколко секунди. — Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?