Ели преглътна буцата в гърлото си.
— Добре съм. А ти?
— Никога не съм бил по-добре.
— Как е Кирстен?
— Кристин — поправи я Джеф.
— Извинявай. Разбира се, Кристин. Ще трябва да се запозная с нея някой ден.
Джеф не каза нищо, мократа му коса падаше по челото и страните му. Погледна се в огледалото над тоалетката и си каза, че май е време да се подстриже.
— Уил казва, че е страхотна — продължи Ели.
— Тогава трябва да е страхотна — произнесе Джеф подигравателно.
— Джеф…
— Как са Боб и децата?
— Добре са. Тейлър ще стане на две през август. Не мога да повярвам, че още не си го виждал — продължи тя, понеже той не каза нищо.
— Виж, Ели. Действително ме хващаш в неподходящо време…
— Трябва да си дойдеш, Джеф — примоли се Ели.
— Не мога да направя това.
— Нашата майка умира — съобщи му Ели. — Снощи състоянието й се влоши. Докторът казва, че й остава може би седмица, най-много две.
— Какво искаш да кажа, Ели? Че съжалявам? Не мога да кажа това.
— Искам да кажеш, че ще си дойдеш и ще я видиш, преди да умре.
— И това не мога да кажа.
— Защо не? Толкова ли ще ти бъде трудно да я изслушаш?
— Да — призна Джеф. — Толкова ще ми е трудно.
— Тя знае, че е направила грешка. Иска само да се извини.
— Не. Тя иска прошка — възрази Джеф. — Изобщо не е едно и също.
— Моля те, Джеф. Тя плаче през цялото време. Толкова много съжалява за всичко.
— Лесно е да съжаляваш, когато вече е твърде късно да направиш каквото и да било — каза Джеф.
— Не е непременно твърде късно — настоя Ели. — Не и за теб.
— Отдавна беше твърде късно. — Джеф свали телефона към шкафчето.
— Джеф, моля те… — чу да казва сестра му, преди да затвори.
Втренчи се в отражението си в огледалото.
— Някак си е твърде късно — каза.
— Радвам се да се запознаем, доктор Дейв Бигълоу. — Кристин стисна ръката на мъжа.
— Можеш да ме наричаш доктор Бигълоу — пошегува се той и Кристин му върна усмивката.
— Е, и какво точно прави един рентгенолог в „Маями Дженерал“? — попита тя.
— Разчита рентгенови снимки, поставя диагнози, лекува болните, оправя контузените, редовно върши чудеса.
— Нещо като това, което аз правя тук.
— Малко или много — каза Джеф и се засмя. — От дълго време ли работиш тук?
— От откриването. Около година, мисля. За първи път ли сте в „Дивата зона“?
— Да. Преместих се тук само преди няколко месеца. Едва започвам да се приспособявам.
— Откъде сте? — попита Кристин.
— Роден съм във Финикс. Но се преместих от форт Майерс.
— Наистина ли? Наскоро се запознах с някого от форт Майерс. Сузи някоя си. Познавате ли я? — Тя се засмя.
— Възможно е. Всъщност, познавах една Сузи. Пък и Форт Майерс не е чак толкова голямо място. Знаеш ли й фамилията?
Кристин поклати глава.
— Не мисля, че ми е казвала.
— Как изглежда?
Кристин видя отново как вратата на апартамента се отваря и Джеф въвежда младата жена вътре.
— Симпатична, с тъмна коса, бледа кожа — изрече набързо. — Много слаба.
— Не ми звучи познато. Често ли идва тук?
— Не. Само няколко пъти. — Запита се какво ли, ако изобщо нещо, се бе случило между Сузи и Уил. Когато се върна в апартамента да се приготви за работа, там вече нямаше никого.
— Ходили ли сте заедно на кино? — попита Дейв.
— Какво?
— Онази Сузи, която познавах във форт Майерс, обожаваше киното.
Кристин кимна.
— И аз го обожавам. Не че мога често да ходя, с моето работно време.
— Някой ми каза, че имало един киносалон наблизо, който работел цяла нощ.
— О, да. „Риволи“. Страхотен е. От онези наистина старомодни кина. С един екран, истински завеси, седалките не са амфитеатрално разположени, страхотни пуканки. Трябва да отидете.
— Каниш ли ме?
Кристин се усмихна.
— Боя се, че не мога да направя това.
— Против правилата на заведението ли е?
— Против моите правила.
— Значи е вярно, че си имаш приятел? Не е просто нещо, което казваш на момчетата, за да ги държиш настрани?
— Имам приятел — потвърди Кристин.