— Мамка му — възкликна Джеф. — Майтапиш ли се?
— Не е кой знае какво. Те не знаят, че съм тук.
— Сигурен ли си? — Въпросът на Джеф показваше, че самият той никак не бе сигурен.
— Дяволски сигурен. Искаш ли да се обзаложим?
— Искам да се пръждосваш оттам.
— Просто си пазя интересите.
Джеф шумно въздъхна.
— Добре, виж. Прави, каквото искаш. Аз отивам в „Дивата зона“ след около час. Ако искаш да се видим там, чудесно.
Том погледна през предното стъкло към просторната, обвита с лиани къща, в която живееха родителите на Лейни. Забеляза, че като че ли всички лампи в къщата бяха запалени, въпреки че навън все още бе съвсем светло. Изсумтя подигравателно. Лейни вечно му дуднеше за пестенето на енергия, обикаляше след него от стая в стая, загасяше лампите, които той бе светнал, изключваше уреди, които не се ползваха в момента, цитираше най-различни експерти какво били казали за глобалното затопляне. Каква лицемерка, помисли си той, измъкна нова цигара от предния джоб на синята си карирана риза и я запали.
Входната врата на вилата внезапно се отвори и се показа един мъж — нисък, широкоплещест, с гъста черна коса, сивееща на скулите. Няколко секунди постоя неподвижно на прага. Помръдна едва когато малкият му внук го хвана през коленете.
— Коуди — прошепна Том.
— Какво? — попита Джеф.
— Дядо, хайде — пищеше Коуди. — Твой ред е да се криеш.
— Том — каза Джеф. — Там ли си още? Какво става?
— Сам, какво правиш там? — провикна се женски глас от вътрешността на къщата. Гласът й се понесе над улицата.
— Хайде, дядо. Ела да играем.
— Том? — попита Джеф. — Том? Обади се.
— Няма начин да позволя на тази кучка да ми отнеме децата — заяви Том, когато бащата на Лейни влезе обратно в къщата с Коуди и затвори вратата след себе си.
— Том, чуй ме. Не прави нищо глупаво.
— Ще се видим след час — каза Том и затвори.
— И така, аз говорих с Джеф — каза Ели.
Уил се облегна на пейката в парка, на която седеше от почти час, мъчейки се да успокои нервите си след шокиращите събития от следобеда. В един миг Сузи бе в обятията му, в следващия Том размахваше пред лицето му пистолет. Какво се бе случило, по дяволите? Действително ли беше предизвиквал Том да го застреля? Уил протегна краката си напред и премести мобилния телефон от лявата в дясната си ръка, осъзнавайки, че ръцете му още треперят.
— Кога говори с него?
— Преди двайсет-трийсет минути.
— И? — Уил дочу детска глъчка някъде отзад. Представи си Ели в миниатюрната й кухня, светлокестенявата й коса пада на леки вълни покрай брадичката, бузите й леко поруменели, а двете й деца тичат в кръг около нея.
— Казва, че няма да дойде.
— И ти си изненадана, понеже…?
— Не съм изненадана. Разочарована съм.
— Можеш ли да го обвиняваш, наистина? — попита Уил.
— Не че го обвинявам. Тейлър, престани да удряш Макс.
Уил се изкикоти. Представи си щурата си двегодишна племенничка как поваля по-кроткия си петгодишен брат.
— Просто смятам, че действително е важно за душевното му здраве да види нашата майка, преди тя да умре.
— Не бих се безпокоил твърде много за душевното здраве на Джеф.
— Той трябва да си даде сметка за чувствата си — каза Ели.
— Мисля, че Джеф е напълно наясно с чувствата си — заяви Уил. — Той мрази майка си и в червата.
— Зрелите хора не се мразят в червата — възрази Ели.
Уил сви рамене. Ели бе завършила психология в колежа. Нямаше смисъл да спори с нея. Особено, когато беше права.
— Трябва да поговориш с него — настоя тя.
— Говорих — изтъкна Уил. — Не ще и да чуе.
— Трябва да го убедиш.
— Откажи се, Ели. Той няма да се върне.
— Ами ако говориш с Кирстен?
— Кристин — поправи я Уил.
— Както и да е — нетърпеливо каза Ели. — Може би тя ще успее да го убеди.
— Повярвай ми — започна Уил. — Тя знае кога не си струва да опитва.
— Това е и в неин интерес — настоя Ели.
— В какъв смисъл? — Думата се изплъзна от устата му, преди да успее да я спре. Последното нещо, което му се искаше, бе да продължава още този разговор.
— Докато не разреши нещата с майка ни — заяви категорично Ели, — той винаги ще продължава да има проблеми с жените. Ще наслагва нейното лице върху тях, ще се отварят стари рани…