— Някой гледа прекалено много Опра — прекъсна я Уил и почувства презрението на Том в собствения си тон. Тутакси го смекчи. — Чуй, наистина трябва да вървя.
— Защо? Какво правиш? — попита Ели.
— Приготвям се да излизам — излъга Уил и огледа парка. Срещу него един млад баща люлееше детето си на люлката, а друг мъж хвърляше фризби към голям черен лабрадор.
— Да не би да имаш среща?
Уил долови надеждата в гласа й.
— Ели — започна той, — ти си ми само наполовина сестра. Мислиш ли, че би могла да се притесняваш наполовина по-малко?
Тя се засмя.
— Няма начин. Къде ще ходиш?
Той въздъхна.
— Никъде по-специално. Навярно просто до „Дивата зона“ за едно питие.
— Това барът, в който работи Кирстен ли е?
— Кристин — каза Уил.
— Не пиеш прекалено много, нали? — не обърна внимание на поправката Ели.
Уил се засмя, но не каза нищо.
— Майка ти се обади тази сутрин — рязко смени темата Ели. — Притеснява се за теб, каза, че не те била чувала от почти цяла седмица. Не е лошо да й се обадиш, да я увериш, че все още си жив и че, ами, Джеф не ти е направил нещо ужасно.
— Ще го направя.
— И ще говориш още веднъж с него? — добави тя. — Опитай се да му втълпиш, че не остава много време.
— Ще се опитам — съгласи се Уил, разбирайки, че няма смисъл да казва каквото и да е друго.
— Ти си добро момче — похвали го Ели, преди да затвори.
— Ало, мамо? — въпросително произнесе Том, мислейки си: Идиот, разбира се, че е майка ти. Кой друг да бъде?
— Алан — щастливо възкликна тя. — Как си, скъпи? Чуйте всички — провикна се тя, — Алан е.
— Не е Алан. Аз съм Том.
— Том?
— Синът ти, Том. Черната овца по средата — горчиво добави той.
— Том — повтори майка му, сякаш се мъчеше да проумее някаква дума на чужд език. — Том е — съобщи тя на който бе в стаята при нея. После пак към него: — Случило ли се е нещо? Проблеми ли имаш?
— Трябва ли да имам проблеми, за да се обадя вкъщи?
— Имаш ли? — отново попита майка му.
— Не.
Облекчението на майка му се долови ясно, макар тя да не каза нищо. Том си я представи как стои на прага между трапезарията и кухнята, тъжните й кафяви очи молеха за помощ насядалите около масата, устните й — събрани тревожно, сякаш смуче кисела близалка.
— Да не ви прекъсвам нещо? — попита Том.
— Тъкмо сядахме да вечеряме. Вик и Сара са тук с децата.
Том се помъчи да извика образа на брат си, по-голям от него с година и половина, но понеже го бе виждал само пет-шест пъти за двойно повече години, това не бе лесно. Когато Том и братята му бяха малки, хората трудно ги различаваха, толкова си приличаха в лице и фигура. Но с течение на годините, Том израсна по-висок, Алан по-широкоплещест, а Вик по-красив. Към края на пубертета вече никой не ги бъркаше, още повече, че рядко се движеха заедно.
— Как са всички?
— Страхотно. Лорн и Лиза растат като тръстики.
— Керъл, оставяй телефона — Том чу баща си да казва. — Вечерята ти изстива.
— В каква беля се е забъркал пък сега? — измърмори жената на Вик, Сара, някъде отзад, но достатъчно силно, че Том да чуе всяка дума.
— Има ли някаква по-особена причина да се обаждаш? — предпазливо попита майка му.
— Трябва ли да има? — попита вместо отговор Том, палейки нова цигара направо от старата. Хвърли фаса през прозореца върху нарастващата долу купчина.
— Нали не си болен?
— За Бога, Керъл — възкликна баща му. — Той е добре.
— Дай да говоря с него — каза Вик.
— Не искам да говоря с Вик — възрази Том.
— Том, как си приятелче? — попита брат му. Дълбокият му глас излъчваше самоувереност и успех.
— Добре съм, Вик. А ти?
— Фантастично. Сара се чувства великолепно, децата са страхотни, обичам си работата…
— Как може да обичаш да се ровиш в числа по цял ден?
— … здрав съм — продължаваше Вик, сякаш Том не бе казал нищо.
— Ти какво, да не си на осемдесет? Звучиш като някой старец с това лайняно „Здрав съм“.
— Човек нищо не струва, ако не е здрав. Повярвай ми.
— И защо да ти вярвам? Ти си един шибан счетоводител, мамка му. Кой вярва на счетоводители?
— Умник, както винаги, доколкото разбирам.
— Разбираш ти, друг път.
— Тогава защо не изплюеш камъчето — каза Вик. — Какво има, Том? Пари ли ти трябват? Затова ли се обаждаш?