— Какви ги вършиш? — изсъска Сара. — Никакви пари не даваме вече на брат ти. Последният път не ни ги върна.
— Дал си пари назаем на брат си? — Том чу баща си да пита невярващо.
— Не бяха много — заоправдава се Вик. — Само няколко хиляди…
— Хей, ако ми предлагаш — каза Том.
— Колко ти трябват?
— Вик, за Бога — обади се пак Сара, вече по-близо до телефона.
— Няколко хиляди звучи доста добре.
— Не мога да направя това — тихо каза Вик.
— Дяволски си прав — каза Сара.
— Ти си този, който предложи.
— Може би мога да събера няколкостотин. Толкова.
— Какви ги вършиш? — гневно попита Сара. — Нито стотинка вече няма да даваш на брат си.
— Мамо, какво има? Защо крещиш на тати? — попита едно от децата отзад.
— Какво става, Том? Има ли нещо, което не ни казваш?
— Лейни и аз се разделихме — призна след малко Том.
— Майтапиш се! Лейни го е напуснала — викна към останалите Вик.
— Какво? — Майка му.
— Голямата изненада. — Баща му.
— Защо ли се забави толкова? — Сара.
— Заплашва да ми отнеме децата — каза Том.
— Май имаш нужда от адвокат.
— За адвокат ми трябват пари — излая Том. — А няколкостотин кинта няма да свършат работа.
— Съжалявам, Том. Наистина. Бих ти помогнал, ако можех.
— Няма да даваш на брат си повече пари — обади се отново Сара.
— Кажи на тая тъпа путка да си затваря шибаната уста — кресна Том.
— Хей — предупредително каза Вик. — Мери си приказките.
— Какво ти става? Имаш ли топки, за Бога? Защо оставяш тази кучка да те командори така?
— Достатъчно, Том.
— Достатъчно? Що се отнася до тая шунда, аз едва започвам.
— Не, Том. Повярвай ми. Ти приключи.
И телефонът в ръката му замлъкна.
— Мамка му! — закрещя Том и не спря да го повтаря, докато не остана без дъх. Почна да удря с длани по кормилото, при което натисна клаксона. Звукът изригна в плътния влажен въздух като динамит. — Мамка му, да ти го начукам, шибано лайно! — Наведе глава. Сълзи на безсилие опариха очите му. Проклето да е това копеле, брат му, с великолепната си жена, страхотни деца и работа, която обича. Да не говорим за шибаното му здраве. — Повярвай ми, човек нищо не струва, ако не е здрав! — имитира го Том, рязко вирна глава и от устата му излетя силно кикотене, изпълни колата и проехтя надолу по улицата. — Повярвай ми! — крещеше той. — Сякаш ще ти повярвам, да ти го начукам, мръсно малко лайно! — И тогава видя в огледалото полицейската кола. Един униформен полицай се движеше предпазливо към него, сложил ръка на кобура си.
— Всичко наред ли е тук? — попита той.
— Всичко е просто чудесно — отговори Том, без да го поглежда.
— Мога ли да видя шофьорската ви книжка и талона? — заповед, под формата на въпрос.
— Защо? Нищо не правя. Дори не карам.
— Шофьорската книжка и талона — повтори полицаят и направи знак на колегата си в колата, сякаш очакваше неприятности.
Том бръкна в джоба на дънките си, извади шофьорската си книжка, после се пресегна към жабката за талона. Полицаят, млад латиноамериканец с белег, минаващ по горната му устна, погледна и двете, после ги предаде на по-възрастния си партньор.
— Получихме оплакване, че кола с подобно описание се мотае наоколо — обясни той.
Том погледна към къщата на тъста си. Значи копелето го бе видяло и се бе обадило в полицията. Шибан загубеняк.
— Не съм стоял тук чак толкова дълго.
— Но достатъчно, за да изпушите половин пакет цигари. — Полицаят погледна към купчината фасове до черните си кожени ботуши.
— Какво — сега пък да не е престъпление да се пуши в тази страна?
— Имате ли нещо против да излезете от колата? — попита полицаят.
— Да, имам — заяви Том. — Не съм направил нищо.
— Хайде, Том. — Полицаят бе запомнил името му от книжката. — Не ме карай да ти замъкна задника в ареста.
— За какво, смотаняко? — сопна се Том и видя как по мургавото лице на полицая премина тревожна вълна.
Следващото нещо, което видя, бе дулото на пистолет, насочен право в лицето му.
17.
— Хей, хубавице — поздрави Джеф и седна на бара, усмихвайки се на Кристин. — Том да е идвал?
— Не съм го виждала. Да си се чувал с Уил?