Разнесе се приглушената мелодия на химна. Джеф бръкна в задния джоб на дънките си, извади телефона и погледна кой звъни. Беше непознат номер, затова не вдигна и пак го пъхна в джоба си. След няколко секунди мелодията се разнесе отново.
— По-добре вдигни — каза Кристин. — Иначе цяла нощ ще го слушаме.
Джеф се изкикоти и вдигна.
— Ало? Том, къде си, по дяволите? Едва не ти затворих за Бога. Не познах номера. Какво? Майтапиш се.
— Какво става? — попита Уил, любопитен, въпреки нежеланието си.
— Добре. Дръж се. Идваме възможно най-бързо.
— Къде отивате? — попита Кристин.
Джеф си доизпи бирата.
— Допивай, братле. Отиваме в затвора.
— Защо се забави толкова много, мамка му? — Том скочи на крака и едва не преобърна сгъваемия метален стол, на който седеше, когато Джеф влезе в тясното помещение без прозорци, плътно следван от Уил. Том захвърли природонаучното списание, което разлистваше върху дървената масичка пред себе си. — Мама му стара, човече. Тоя какво прави тук?
— По-точно казано е какво правиш ти тук? — попита Джеф. Той мразеше полицейските управления. Дори минаването покрай някое от тях го караше да се чувства виновен за нещо.
— Бащата на оная мръсница извикал ченгетата, съобщил за подозрителна кола в квартала. Те ме натикаха тук.
Джеф погледна към вратата.
— Нали ти казах да се махаш оттам, по дяволите?
— Какво — да не би вече да не ми е позволено да си паркирам колата на обществено място? Не правех нищо лошо. Тази страна се превръща в шибана фашистка държава, щом човек не може дори да си седи в колата и да изпуши няколко цигари…
— Може би не трябва да викаш толкова — предупреди Уил и вдигна пръсти до устните си.
— А може би ти не можеш да си вдигнеш оная работа — изстреля в отговор Том.
— Добре, добре — едва сдържайки усмивката си каза Джеф. — Уил е прав. Нали не искаш да прекараш нощта в килията?
— И за какво ще ме задържат? Не съм направил нищо, мамка му. Не могат да ме арестуват.
— Вече са го направили — възрази Уил.
— Какво разбираш ти, мамицата ти? Не съм арестуван, тъпанар такъв.
— Тогава какво правим тук?
— Не зная ти какво правиш тук. Дяволски сигурен съм, че не съм те молил да идваш. За какво го домъкна все пак? — Том попита Джеф.
— Радвай се, че го направих — отговори Джеф. — Ченгетата ще те пуснат само при условие, че някой друг те откара вкъщи. Смятат, че си прекалено емоционално нестабилен — техни думи, не мои — уточни Джеф, — за да сядаш зад волана точно сега. Честно казано, склонен съм да се съглася с тях.
— Емоционално неста… какво? Какви ги дрънкат, да им го начукам? Шибани фашисти — изломоти Том.
— Чуй — каза Джеф. — Имаш късмет, че те пускат само с предупреждение.
Един полицай провря глава през вратата.
— Как вървят нещата тук? Той поохлади ли се?
— Нямате право да ме държите тук — провикна се Том.
— Още се пали — кисело констатира полицаят.
— Ще се оправи — каза му Джеф. — Дайте ни още няколко минути. Какво ти става? — обърна се към Том веднага, след като полицаят се махна. — Да не искаш да те арестуват?
— За какво?
— Задето си такава остра драка — измърмори не съвсем нечуто Уил.
— Какво каза?
— Той каза, за преследване — измисли си Джеф.
— Преследване? Никого не съм преследвал.
— Цял ден следиш Лейни; спречкал си се с нея във фризьорския салон; паркирал си пред къщата на родителите й за повече от час…
— Паркирах по-надолу по улицата.
— Пак се смята за преследване. Колко още козове искаш да дадеш на Лейни?
— Нищо няма да й дам на тази кучка.
— Тогава трябва да се успокоиш. Бъди разумен. Покажи смирение. Никакви подобни глупости повече, Том, иначе ще изгубиш всичко.
— Аз вече изгубих всичко — простена Том, свлече се на металния сгъваем стол и зарови глава в дланите си.
За миг Уил си помисли, че ще се разплаче и действително му стана мъчно за него.
Точно в този момент обаче Том вдигна глава и се засмя.
— Достатъчно ли съм смирен? — попита той и намигна.
— Много по-добре е — каза през смях Джеф.
— Мамка му — изруга Уил.
— Добре. Мислиш ли, че си готов да си тръгнеш оттук?
— Той няма да ми кара колата. — Том насочи обвинителен пръст към Уил.