Само че откриването на банкова сметка там нямаше да бъде толкова лесно, колкото регистрирането на фирма. След няколкоседмично проучване в интернет Марк и Тод знаеха, че не бива да си опитват късмета в швейцарски банки. Само да надушеха някакви незаконни приходи, и швейцарците отказваха сътрудничество. Като цяло банките им се отнасяха предпазливо към американските регулаторни органи и много от тях категорично отказваха да приемат нови клиенти от Щатите. На Карибите положението беше малко по-спокойно.
* * *
Новината за предложеното споразумение допадна на Уолстрийт. Банка „Суифт“ започна деня със значително покачване на акциите, което продължи със сериозна търговия през цялата сутрин. На обед в сряда цената се удвои и вървеше към двайсет и седем долара на акция.
Адвокатите на „Суифт“ се мъчеха да получат одобрение от шестимата федерални съдии, които гледаха колективните искове. Не беше учудващо, поне за Марк и Тод, които следяха развитието всяка минута благодарение на няколко съдебни мобилни приложения, че съдията от Маями първи премина финала и подписа споразумението преди два следобед, по-малко от двайсет и четири часа след като банка „Суифт“ оповести плановете си.
Малко след това Марвин Джокъти се обади на Марк и с напрегната вежливост нареди:
— Обадете се на Бари Стрейхан, ако обичате.
— Разбира се. Ще ми дадете ли номера?
Джокъти му го продиктува и затвори. Марк незабавно се обади на Стрейхан, който каза:
— Ние изпълнихме своята част от сделката. А вие?
— Отменихме срещата с „Таймс“. Изчакваме да пристигнат парите, после изчезваме. Както обещахме.
— Какво общо имате със споразумението?
— Завършили сте Харвард, нали, господин Стрейхан. Випуск осемдесет и четвърта.
— Точно така.
— Не са ли ви учили в Харвард да не задавате въпроси, на които няма да получите отговор?
Връзката прекъсна.
В сряда сутринта Идина Санга отиде в затвора и осведоми служителите, че няма да си тръгне, докато не се срещне с клиентите си. Освен това беше готова всеки момент да набере телефона на високопоставен служител в Министерството на правосъдието. Вдига възможно най-голяма тупурдия в продължение на цял час и накрая я отведоха в крило с тесни стаи, повечето от които беше виждала и преди. Нямаше прозорци, нямаше вентилатори, въздухът не помръдваше и още един час тя чака в плътната и задушлива жега, докато доведат Бо с белезници. Лявото му око беше отекло и над него имаше малка рана. Охраната излезе, но не му свалиха белезниците.
— Добре съм — увери я Бо. — Моля ви, не го споменавайте на Зола и на майка ми.
— Какво се случи? — попита тя.
— Надзирателите се позабавляваха, нали разбирате?
— Съжалявам. Да се оплача ли?
— Не, моля ви. Така само ще влошим нещата, ако изобщо е възможно. Аз съм в килия с още петима репатрирани от Съединените щати. Условията не са добри, но оцеляваме. Оплакванията усложняват положението.
— И няма следа от Абду?
— Не. Не съм виждал баща си и се тревожа за него.
— Разпитваха ли ви? — попита Идина.
— Да, днес сутринта, някакъв старши офицер. Бяхме само двамата, в стаята нямаше друг. Те мислят, че сестра ми е богата американска адвокатка, и искат пари, разбира се. Опитах се да им обясня, че тя е само бедна студентка по право, при това безработна, но не ми вярват. Обвиниха ме, че лъжа. Имали доказателство. Намерили пари в сейфа на Зола в хотела. Офицерът каза, че сумата е предплата и че иска още.
— Още колко?
— Десет хиляди долара за баща ми, осем хиляди долара за мама и още осем за мен.
— Това е възмутително — вбеси се Идина. — Подкупите не са рядкост, но не в такъв размер.
— Пак ви казвам, той смята, че Зола е богата. След като пристига тук с много пари, значи има още в Щатите.
— А шестте хиляди, които вече са взели?
— Каза, че това е цената за Зола. Аз възразих, че тя е американска гражданка, която вече се е регистрирала в американското посолство тук. Той не се впечатли. Осведоми ме, че смятали да арестуват нея и майка ми, ако не платим парите.
— Безобразие! Имам важни приятели в правителството и смятам веднага да им се обадя.
Бо поклати глава и се смръщи.
— Не го правете, моля ви. Научих, че двама мъже са умрели предишната седмица. Положението може още да се влоши. От време на време чуваме писъци. Кой знае какво ще стане, ако се оплачем? — Бо несръчно изтри уста с опакото на дланта си заради вързаните китки. — Имам приятели в Щатите, но те са работещи хора като нас, нямат много пари. Брат ми Сори в момента живее в Калифорния, но никога не пести и винаги е разорен. Не се сещам на кого да се обадя. Шефът ми — бившият ми шеф — е свестен човек, но няма да се намеси. Никой не иска да се забърква с незаконни имигранти, арестувани и репатрирани в родината си. Месеци прекарахме в центъра за задържане и изгубихме връзка почти с всички отвън. След като приятелите ти разберат, че ще бъдеш изгонен, вече не са ти приятели. Всеки сам се спасява. — Бо затвори очи и се смръщи като от болка. — Не знам на кого да се обадя. Ще трябва да попитате Зола.