Разбира се, тези мисли не й попречиха да трепери от нерви на път за работа в петък сутринта. А вчера бе смятала, че е притеснена! А тогава дори не знаеше какво е страх! С милите си усмивки и няколкото думи бе направила само неубедителна генерална репетиция. Днес обаче щеше да изнесе представлението. Този път патроните щяха да са истински. Някой можеше и да пострада!
Страхът я замая.
Днес Джо носеше елегантен костюм в много тъмно лилаво и ослепително бяла риза. Красотата му направо озаряваше стаята.
Въпреки нервността си Кетрин реши да изпълни задачата колкото се може по-бързо. Чакането беше по-лошо от действието. Затова още щом си съблече палтото, се опита да хване Джо насаме. Не искаше да доставя удоволствие на мъжкия персонал на „Брийн Хелмсфорд“ с извинението си. Джо обаче беше зает човек. Непрестанно ходеше по събрания, говореше по телефона или разни хора се отбиваха при него. Всеки път, когато поредният досадник най-после се отдалечеше от него, Кетрин се надигаше от стола си, но още преди да заобиколи бюрото, телефонът на Джо звънваше или някой друг отиваше при него. Не й оставаше нищо друго, освен да се отпусне отново на стола си със стиснати зъби. Не свърши никаква работа цяла сутрин.
На обяд той отиде на среща с клиенти и Кетрин изтърпя няколко часа в нетърпеливо очакване, като не спираше да се убеждава, че трябва да изпълни плана си. В три часа, когато Джо се върна, потокът от посетители и обаждания започна отново.
Стори й се, че ще се разплаче. Решителността й се изпаряваше бързо. Неизразходваният адреналин се обръщаше срещу нея и я караше да се чувства обезнадеждена и отчаяна.
Но в четири без двайсет на връщане от тоалетната забеляза, че Джо стои в малката стъклена стаичка, където бе ксероксът. И то съвсем сам. Сега! Веднага! Останала без дъх, тя забърза по коридора, който й се видя обширен като равнината на Серенгети. Молеше се някой да не я изпревари. Е, дотук добре. Джо беше сам. Не! Чу стъпки зад себе си. Жена, ако се съдеше по тракането на токчетата. И също бързаше. Когато стигна до вратата на стаичката, Кетрин се завъртя да види коя е. Проклетата Анджи, стиснала няколко документа в ръка.
Джо вдигна равнодушно очи към Кетрин.
— Свърших — каза той и посочи машината. — На твое разположение е.
Кетрин осъзна, че няма листа, с които да оправдае идването си при ксерокса, Джо и Анджи също го видяха. А в малката стаичка нямаше какво друго да правиш, освен да снимаш.
И двамата се вторачиха в празните й ръце.
— Забравих… — едва промълви Кетрин. — Забравих си доклада.
Анджи кимна и я изгледа подозрително.
— Разбира се.
— Отстъпвам ти реда си — каза й Кетрин и се отправи към вратата.
— Благодаря — отвърна й тя многозначително. — Ще се възползвам. Джо, би ли ми показал как се снима?
След малко Джо се върна на бюрото си и като по чудо до него нямаше никой, но Кетрин реши да не си прави труда. Нямаше смисъл. Щеше да събере кураж и да тръгне към него, а после някой щеше да я изпревари и усилията й да отидат на вятъра.
След няколко минути хвърли дискретен поглед към него. Джо отново беше сам и мрачно прелистваше някакви документи.
Без да се замисли, Кетрин скочи и се отправи към него. Отвори уста и каза с разтреперан глас:
— Мога ли да поговоря с теб?
Джо й посочи стола пред бюрото си с елегантен жест. На лицето му се изписа любопитство. Кетрин се отпусна замаяно и осъзна, че е настъпил часът на разплата:
— Вероятно си спомняш — започна притеснено тя, — как преди известно време аз…
Изражението му беше недружелюбно. Ослепителната усмивка отсъстваше. В очите му нямаше топлина.
— Преди няколко седмици ти дойде при мен и аз казах нещо — продължи ужасено тя. — Нещо, което може да те е накарало да мислиш, че… — гласът й пресекна. — Обвиних те в сексуален тормоз — завърши решително тя.
— Не беше обвинение, а по-скоро намек — отвърна Джо. — Да, спомням си.
Той не се засмя, нито се пошегува, а Кетрин осъзна, че се бе надявала да го направи. Джо изглеждаше сериозен и мрачен; и внезапно тя видя проблема през неговите очи. Хората губеха работата си и за по-маловажни неща.
— Искам да ти се извиня — каза тя, като за пръв път се почувства наистина засрамена от думите си. — Ужасно съжалявам. Не беше вярно и не трябваше да го казвам.
Лицето му остана безизразно.
— Приемам извинението. А и аз трябва да ти се извиня. Досадих ти прекалено много. Трябваше да приема, че „не“ означава „не“.
Това бе последното, което Кетрин искаше да чуе.