В бара се настаниха около огромна маса и Кетрин се изненада от прекрасното настроение, което я обзе. Вълнуваше се, че най-после е излязла навън да се забавлява. Бяха изчезнали не само тревогите й за Джо, но и страховете за Финтан, които я измъчваха от дълго време.
Майло нямаше нищо общо с недодялания селянин, пристигнал преди месец в Лондон. Косата му бе подстригана и вече не изглеждаше кълцана с трион. Беше издокаран в лъскав нов тоалет. Дизайнерската ръка на Лив си личеше във всяка подробност. Изглеждаше зашеметяващо хубав с едрото си тяло, лъскавата черна коса и тъмносините очи.
— Вижте само — засмя се той, като посочи странните несиметрични обувки, които носеше. — Жестоки са, нали? Купихме ги от някакво смахнато място.
Майло и Лив все още изживяваха първия антисоциален етап на любовта си и макар да полагаха усилия да говорят с Тара и Кетрин, непрестанно си шепнеха и се кикотеха, докосваха се нежно и се целуваха. Майло промърмори нещо в ухото на Лив, а тя сведе очи, усмихна се широко и отвърна с престорено възмущение:
— Престани!
След малко Майло й прошепна нещо друго, очевидно още по-съблазнително, защото тя се ухили, сръга го с лакът в ребрата и каза:
— Стига!
Той отново се наведе към ухото й, тя го стисна за коляното, а Тара и Кетрин се усмихнаха многозначително.
— Стига вече с тия глупости — изсумтя Тара.
— Какво ще пиеш? — обърна се Кетрин към Майло.
Той не й обърна внимание, а продължи да шепне на Лив.
— Какво ще пиеш? — повтори Кетрин по-високо.
На четвъртия път Майло я изгледа объркано и каза:
— Съжалявам, попита ли ме нещо?
— Изглежда, че двете ще се забавляваме сами тази вечер — каза Тара на Кетрин.
След малко им поднесоха напитките и Тара започна кръстосания си разпит.
— Отчаяна ли си заради Джо?
— Всъщност не се чувствам толкова зле — отговори Кетрин.
— И да се чувстваше, пак нямаше да ми кажеш — тъжно отбеляза Тара. — Никога нищо не споделяш.
— Не, наистина нямам проблеми — настоя Кетрин. — Неприятно ми е, че не ме иска, но постъпих добре. Проявих смелост и рискувах.
— Казваш го само за да напусна Томас — изсумтя Тара и дръпна силно от цигарата си. — Подъл номер. Изпълняваш молбата на Финтан, за да ми покажеш каква смотана страхливка съм.
— Не е така — отрече Кетрин. — Чакай малко да ти обясня. Помниш ли как се опитвахме да си представим, че ни остават само шест месеца живот?
Тара потръпна.
— Чувството, че трябва да изживеем пълноценно малкото, което ни остава? — напомни й Кетрин. — Идеята, че имаме само една възможност?
— Животът не е генерална репетиция. Ще бъдем мъртви достатъчно дълго.
— Точно така! Това е…
— Не забеляза ли иронията ми? — прекъсна я Тара.
— А, проявяваш сарказъм? Е, както и да е. Сега чувствам, че съм жива. И се радвам за това.
— Но ти винаги си толкова цинична — изхленчи безпомощно Тара. — Готин мъж те е отхвърлил. Всяка нормална жена би поискала да умре при подобни обстоятелства.
— Човек никога не знае — многозначително отвърна Кетрин. — Може пък да срещна друг мъж.
— Но… — обърка се Тара.
— Като този например — усмихна се Кетрин, като сръга Тара и насочи вниманието й към хубавия блондин, облегнат на бара.
Тара прикова очи в него точно когато той се усмихна широко на Кетрин. После се обърна към приятелката си. Вместо да го удостои с поглед първа степен (ледено пренебрежение) или дори втора (ледено пренебрежение, съчетано с враждебност), Кетрин му се усмихваше лъчезарно.
Внезапно Тара осъзна истината и остана зашеметена. Кетрин не отвръщаше на усмивката на хубавеца. Тя се бе усмихнала първа.
Какво ставаше? Тази вечер Кетрин не приличаше на себе си. Напомняше на Тара на някого. На кого ли? Аха! Нещата неочаквано си дойдоха на мястото. Кетрин приличаше на майка си.
В четвъртък Кетрин отиде на работа с лек махмурлук, готова да се наслаждава на живота си, макар и без Джо Рот. Разбира се, беше леко разочарована, но и странно убедена, че всичко ще е наред.
Работата я отвлече от мислите й за доста време, но внезапно се появи неудържимо желание да види Джо. Кетрин прикова очи в монитора си и устоя. Но копнежът я измъчваше и накрая реши, че няма смисъл да се бори с него. Завъртя леко глава и си позволи да погледне Джо с крайчеца на окото.
Бузите й запламтяха, когато забеляза, че и той я гледа. После Джо й се усмихна. Широко, интимно, многозначително.
На какво се хилеше?
Кетрин завъртя глава обратно към монитора. В горното ляво ъгълче мигаше малък бял плик. Имаше поща.