— Не съм. Нервите ми са скапани. Благодарение на Томас и Финтан съм пълна развалина.
— Как вървят нещата с Томас?
— Кошмарно! Не разбирам защо, но едва успяваме да се държим цивилизовано един с друг. И непрестанно имам чувството, че ще се случи нещо ужасно.
— Вероятно си мислиш за Финтан.
— Всъщност не — призна тя. — Или поне не само за него. А това ме кара да се чувствам още по-зле. Как мога да се тревожа за гаджето си, когато най-добрият ми приятел е тежко болен? Но работата е там, че макар Финтан да изглежда зловещо, все пак му остават още осем месеца лечение, така че може и да се оправи. А тъй като болестта му не се влошава, нещата изглеждат… ами… не точно нормални, но започнах да свиквам. Кетрин разсъждава по същия начин. Лив твърди, че това е техника за оцеляване, защото никой не може да живее в постоянен ужас. Трябва да нормализираш ненормалното.
— Странно нещо сте вие, момичетата. Защо всичко при вас е толкова сложно?
— Господи! Ще полудея!
Внезапно Тара застина насред улицата и блокира пътя на минувачите, които преглъщаха ругатните си, щом видеха отчаяната й физиономия.
— Представи си само, че Финтан не оздравее. Ужас! Струва ми се повече от страшно.
— Имаш нужда от едно питие — Рави я хвана под ръка и я вкара в най-близката кръчма, където й купи джин с тоник. — Настроението му подобри ли се, откакто се прибра от болницата?
— Не — отговори Тара, като отпи голяма глътка и въздъхна облекчено. — Благодаря ти, Рави, спаси ми живота. Не, Финтан се държи ужасно. Чувал си разни истории за хора, чийто живот разцъфва пред лицето на смъртта. Е, с Финтан не е така. Откакто се прибра у дома, се държи като разглезен келеш. Разбира се, не го виня, тъй като едва не умря, когато косата му окапа. Чувства се ужасно, защото химиотерапията почти унищожи белите му кръвни телца. И е ядосан и уплашен. Но е трудно да си мил с него през цялото време.
Тя се завъртя към Рави със сълзи в очите.
— Понякога ми се иска да го ударя, защото и аз съм ядосана и уплашена. И се чувствам адски виновна.
Рави я потупа мило по ръката.
— Убеден съм, че чувствата ти са напълно нормални.
Всъщност нямаше представа за какво става дума, но искаше да я утеши.
— Още един джин? — попита той с надежда, макар че Тара едва бе отпила от първия. — Сигурен съм, че връзката на Кетрин с онзи тип от службата й ще развесели Финтан.
— Дано! Аз никога няма да успея да изпълня молбата му. Това е една от причините да съм толкова ядосана и уплашена.
— Никога не знаеш какво можеш да направиш, докато не опиташ.
— Знам! Никога не съм била толкова убедена в нещо. Не мога да оставя Томас.
— Но ти самата каза, че нещата с него не вървят.
— Да, но… това е само временно. Ревнува ме от Финтан, а напрежението ме кара да се тъпча и… Не се тревожи. Скоро всичко ще се оправи.
— Надявам се — искрено отвърна Рави. — Доста ти се струпа на главата.
— Лошото е, че полудявам, когато си помисля за храна.
— Отпусни се.
— Толкова си сладък — усмихна се Тара и положи глава на рамото му, а той я прегърна с неудобство. — Ммм… ухаеш чу… Крем брюле! — извика тя високо, като се отдръпна от него. — Ванилия и карамел. Какъв афтършейв си сложил?
— „Джей Пи Джи“. Даниел ми го подари. Права си и тя спомена нещо за ванилия, когато ми го даде.
След работа Тара посети Финтан. Занесе му статия, посветена на китайските билкари, която Вини й беше дал. Сандро я посрещна на вратата.
— Финтан откачи — прошепна й той. — По цял ден не отлепя очи от канала за пазаруване. Купи освежител за въздух, кънтри албум, който никога не би слушал, кошмарна златна верижка с гривна и домашен тренажор. Вечно е на телефона и почти опразни кредитните ни карти.
Финтан лежеше на канапето с кисела физиономия и тюрбан на главата. Откакто излезе от болницата, не спираше да се държи отвратително. Погледна бегло статията на Вини и я захвърли настрани.
— Тара, всеки път, когато се видим, носиш някаква дивотия. Хомеопатия, акупунктура, диети, масажи, аромотерапия, а сега и китайски билки.
— Но, Финтан, заслужава си да опиташ — отчаяно отвърна тя. — Не могат да ти навредят.
— Пусни телевизора — прекъсна я грубо той. — Хайде да се позабавляваме!
— Финтан — закърши ръце Сандро, — моля те, недей! Държиш се толкова лошо с всички, че няма да ти останат никакви приятели.
— Не се тревожа за Тара — заядливо каза Финтан. — Колкото по-лошо се отнасяш с нея, толкова повече се привързва към теб.
Тара потръпна, сякаш я бяха зашлевили, но Финтан не й обърна внимание, а натисна копчето на дистанционното. Телевизорът заработи, а Тара застина мълчаливо на мястото си, почервеняла от срам. Мразеше да я съжаляват и презират. Но какво можеше да направи?