— Мръсна си — строго каза той.
— Знам — промълви тихо Кетрин.
Джо бавно прокара гъбата по тялото й. Кожата й заблестя от сапуна.
— Особено тук — добави той, като погали нежно гърдите й.
— Знам — изстена тя.
Той премести гъбата между краката й и тя потръпна от желание.
— Стой мирно — нареди Джо.
Кетрин опита, но възбуждащият масаж я зашемети. И двамата не можеха да се сдържат повече.
Джо я подпря на стената, вдигна краката й около кръста си и отново проникна в нея. В продължение на няколко блажени минути се любиха страстно, но той се подхлъзна на мокрия под, двамата паднаха във ваната и избухнаха в силен смях.
На следващата сутрин Кетрин се събуди рано. Завъртя глава и видя Джо до себе си. Джо Рот. Колегата й. Без костюм. В леглото й. Заспал и красив, с гъсти мигли и едва набола брада.
Почувства се като дете, което се събужда на Коледа и открива така очакваните подаръци.
Няма да се проваля този път, няма да се проваля, заповтаря си тя наум.
Знаеше, че това е най-опасният момент. Тара я уверяваше, че на всички е трудно, но Кетрин чувстваше, че е още по-трудно за жена като нея, тъй като мъжете я смятаха за привлекателна поради недостъпността й. А тя изчезваше веднага щом преспеше с тях — невъзможно бе да правиш секс и да останеш недостъпна и студена. Твърде често мъже, преследвали я в продължение на седмици и дори месеци, губеха интерес, след като я изчукат. Загадъчността й изчезваше и тя ставаше съвсем обикновена. Падаше от пиедестала и започваше да се бори за мъжа като всяка друга жена.
Да, несъмнено моментът бе изключително деликатен.
Джо отвори очи и я погледна.
— Здрасти! — поздрави я той сънливо.
— Здрасти! — прошепна тя.
— Каква прекрасна гледка рано сутринта.
Джо протегна ръка и я придърпа към себе си. Сърцето й заби радостно, когато усети топлината на тялото му. Затвори очи и се отдаде на удоволствието от нежните му ласки. Любиха се още по-страстно и чувствено отколкото предишната нощ.
После Джо отиде в банята, а тя трескаво прокара пръсти под очите си, за да премахне случайните остатъци от спирала. Когато се върна, Джо я погледна неуверено. Замислено поглади брадата си и каза:
— Май трябва да тръгвам, а?
— Предполагам, че да — отвърна Кетрин със загадъчна усмивка, но се почувства адски разочарована.
Ами кроасаните, портокаловият сок и белите ленени салфетки върху позлатения поднос, които рекламите обещаваха? Не трябваше ли тя да е облечена в горнището на пижама, а той — в долнището? Не трябваше ли тя да се отпусне на възглавниците, а той да я храни нежно с кисело мляко, а после да я мацне по носа и двамата да се смеят весело? Не трябваше ли после да отидат на разходка, да се държат за ръце, да хранят патиците и да огласят парка със смеха си?
Джо излезе от спалнята и след малко се върна облечен. Кетрин се почувства ужасно самотна.
— Ще ти се обадя — обеща той.
— Добре — усмихна се тя равнодушно.
Искаше да му покаже, че не й пука много дали ще й се обади или не. Така щеше да запази достойнството си. А ако Джо наистина възнамеряваше да й се обади, тогава просто щеше да види загадъчната Кетрин, по която толкова си падаше. Господи, всичко това бе адски изморително!
— И, разбира се, ще се видим в службата — каза той.
— Разбира се — съгласи се небрежно тя.
— Благодаря ти за прекрасната вечер. И ден — добави той.
— Няма защо.
Затръшването на вратата зад гърба му я прободе в сърцето. Това ли беше всичко?
Поне бе запазила достойнството си. Много по-добре от последния път. Може би пък най-после бе пораснала. Трябваха й цели дванайсет години.
Глава 59
Първото разочарование е най-дълбоко. А разочарованието на Кетрин бе дори още по-дълбоко. Беше на деветнайсет, когато за пръв път й разбиха сърцето. После, около месец по-късно, писа на баща си и откри, че е починал. Болката й стана непоносима.
Следващата седмица Тара й каза:
— Двамата с Финтан спестихме достатъчно пари, за да напуснем Нокавой. Искаме да тръгнеш с нас.
Кетрин смяташе, че животът й е свършил и няма значение къде ще дочака края на дните си, но идеята за бягство бе изключително привлекателна.
— Къде отивате? — попита тя.
— В далечен град — опита се да я изкуши Тара.
— Надявам се не в Лимерик? — потръпна Кетрин.
— Не, разбира се. Много по-далеч.
— Дъблин?
— Още по-далеч.
— Ню Йорк? — развълнува се Кетрин.
— Ами… не… не в Ню Йорк — засрами се Тара. — Но какво ще кажеш за Лондон?