Кетрин нетърпеливо забарабани по бюрото си. След миг иконката с пощенския плик проблясна. „Искам да не се подхлъзна, колкото се може по-скоро. Кажи кога ти е удобно.“
Тя се замисли за миг и отговори: „Сряда вечер?“
След секунди Джо изпрати поредното съобщение. „Подхлъзванията ме тревожат. Сряда вечер е прекалено далеч.“
„Разбирам тревогата ти. Утре вечер?“
„Вторник вечер също е прекалено далеч.“
Кетрин се усмихна щастливо и напечата с разтреперани пръсти: „Съгласна съм. Тази вечер е най-добре.“
Нито веднъж не се погледнаха в очите. Цял ден бяха изключително любезни един към друг. По едно време им се наложи да се разминат в тесния коридор.
Джо отстъпи назад и й направи път.
— Извинявай — промърмори Кетрин.
— Няма проблеми.
— Благодаря.
— Няма защо.
В някои моменти й се струваше, че ще се пръсне от вълнение. Налагаше й се да се щипе под бюрото, за да не се разхили като луда. Поглеждаше Джо, висок и елегантен в деловия си костюм, и изпитваше неудържимо желание да скочи и да закрещи: „Видях Джо Рот гол. Мога да ви опиша всеки сантиметър от него. И е невероятно красив!“
Телефонът й звънна. Обаждаше се Тара.
— Трябва да те помоля за услуга — започна тя.
— Давай! — весело я подкани Кетрин.
— Мога ли да се нанеса при теб?
— Ох! О, Господи!
— Ужасно съжалявам — тъжно се извини Тара. — Знам, че избирам най-неподходящия момент. Имаш ново гадже и искате да правите секс из цялата къща. Живя като монахиня цели две години, през които можех да напусна Томас по всяко време, а чаках досега и…
— Напусна ли Томас?
— Не още. Но ще го направя след работа. Довечера ще изнеса най-необходимите неща, а Рави ще ми уреди бус за останалия багаж.
— Не мога да повярвам. Много се радвам — заекна Кетрин.
Разбира се, радваше се, но пък точно сега…
След около час Джо й изпрати поредното съобщение: „Какво друго искаш да правим довечера освен да внимаваме да не се подхлъзнем? Ресторант, бар, кино, театър, видео, нощен клуб, боулинг, джакузи или моя апартамент? Отбележи желаното.“
Тя отговори бързо: „Страхувам се, че има лека промяна в плана. Приятелката ми, Тара, преживява драма…“
Кетрин държеше никой в службата да не разбере за тях, затова Джо пристигна в апартамента й цял час след нея. Когато отвори вратата, широката му усмивка нямаше нищо общо с пресилената любезност, която бяха проявявали един към друг цял ден. Той я привлече към себе си и я целуна страстно.
— Надявам се, че не са те проследили — каза строго тя.
— Опитаха се, но се мушнах в една китайска пералня и излязох през задния вход.
— В тясна уличка, пълна със стари кашони?
— И кокошки. После се покатерих по противопожарна стълба и се вмъкнах през един прозорец.
— В стая с огромно легло, където лежаха мъж и жена?
— Всъщност бяха двама мъже. Затова свалих шапка и се извиних учтиво.
— Тогава единият каза „Видя ли това?“, а другият му отговори „Какво да видя?“.
— Но аз вече бях изчезнал.
Засмяха се щастливо.
— Благодаря ти за постелката — свенливо каза Кетрин.
— Кога можем да я изпробваме?
Тя поклати глава.
— Тази вечер ще трябва да се държим прилично, защото Тара ще пристигне всеки момент с част от багажа си. Съжалявам! Знам, че не очакваше подобно нещо.
— Можем да отидем до видеотеката и да си поръчаме храна за вкъщи — закачливо отвърна Джо. — Не всичко е загубено.
— Да, но…
Беше прекалено рано за вечери у дома пред видеото. Трябваше да сте били гаджета поне три седмици, преди идеята да стане приемлива.
— Мога да се опитам да сготвя нещо — предложи тя колебливо.
— Предпочитам да не го правиш.
— О!
— Доста отдавна сама ми каза, че не можеш да готвиш.
— А би ли рискувал да изпиеш чаша чай?
— Имаме и по-добра възможност — ухили се Джо и извади бутилка вино от джоба на палтото си. — Та-таа!
— Добре ли прекара вчера? — извика тя от кухнята, докато търсеше тирбушона.
— Денят започна добре — замислено отговори Джо. — Но около единадесет всичко тръгна надолу. Единственото хубаво нещо след това бе отиването ми до „Хоумбейз“, откъдето купих постелката.
— Трябваше да останеш при мен — закачи го Кетрин.
— Така ли? — изненада се той. — Много ми се искаше, но се страхувах, че не обичаш досадни гости.
Кетрин се върна в стаята с надеждата, че облекчението не е изписано върху лицето й. Отидоха до близкото ресторантче. Навън валеше.
— От „Айви“ дотук само за два дни — отбеляза учудено Кетрин.
— Какво ще си поръчаш? — попита Джо, като се зачете в менюто. — Наденица? Пилешки крилца? Хамбургер?