— Зависи ти какво ще ядеш.
— Две наденици и чипс. Може да си поделим и порция лучени кръгчета, ако искаш.
— Ако ти дам малко от пушената ми треска, ще ми дадеш ли парче наденица?
— Ще получиш колкото искаш от наденицата ми — тихо отвърна Джо.
Внезапно ресторантчето изчезна и останаха само те двамата. Застинали, вперили очи един в друг, занемели от любов. Ерно, собственикът на ресторантчето, спря работа и едва не заплака. Нямаше нищо по-прекрасно от любовта.
Купиха си и две кутии бира, а Ерно им сложи в торбата четири пликчета кетчуп и мариновано яйце. Това бе неговият начин да им пожелае щастие и вечна любов.
После влязоха във видеотеката, където Джо веднага избра „Римска ваканция“.
— Помниш ли онзи ден, когато обядвахме? Денят, в който те изнудих да обядваш с мен?
— Не си ме изнудил.
— Както и да е. Тогава си говорихме за дъждовна вечер у дома, с хубав черно-бял филм и двамата се сетихме за „Римска ваканция“. Помниш ли?
Помнеше, разбира се, но каза само:
— Така ли? Е, добре.
В девет и половина филмът свърши, но Тара все още не бе пристигнала. Ставаше им все по-трудно да не се нахвърлят един върху друг.
— Не трябва — промърмори Кетрин неохотно, прекъсвайки страстна целувка. — Тара ще пристигне в най-неподходящия момент.
— Добре — кимна Джо и се опита да успокои разтуптяното си сърце. — Защо напуска приятеля си?
Кетрин му разказа историята с Томас, като обясни подробно какъв кретен е. После Джо й разправи за Линдзи, момичето, с което ходил три години.
— Кой приключи връзката? — попита Кетрин, като се опита да говори спокойно.
— „Сачи енд Сачи“ — засмя се Джо. — Линдзи получи великолепна работа в Ню Йорк. Но вече бяхме започнали да се отдалечаваме.
— Беше ли… — поколеба се Кетрин. — Беше ли наранен?
— Да, но знаеш какво казват.
— Какво?
— Времето лекува всички рани.
После Кетрин му разказа за рака на Финтан.
— Един ден те видях да плачеш в работата — каза Джо. — Тогава се занимаваше с разходите ми. Довери ми, че имаш лоши новини. За Финтан ли ставаше дума?
— Сигурно.
Не искаше да показва на Джо, че помнеше идеално всеки път, когато бяха говорили.
След малко се усети, че му говори за Майло, Джейн Ан и Тимъти и приключенията им в Лондон. За Майло и Лив, които бяха лудо влюбени, нищо че Лив бе богиня на модата и стила, а Майло доскоро бе носил само овехтял гащеризон.
— Гащеризон! — възкликна Джо, зарадван, че онзи тип, когото видя с Кетрин, е бил вероятно братът на Финтан.
— Да, гащеризон — изненадано потвърди Кетрин. — Не мислех, че само ирландците ги носят. Представлява…
— Знам — ухили се Джо. — И какво работи Майло?
— Фермер е.
Ама че странен въпрос!
— Не е рокзвезда или нещо такова?
— Майло? Сигурно се шегуваш.
В единадесет часа телефонът звънна. За огромно учудване на Кетрин беше Тара.
— Къде си?
— Все още у дома. Не ми стигна смелостта — тъжно призна Тара. — Съжалявам, че ти провалих вечерта.
— Не си. Прекарах чудесно. Не се тревожи.
— Може да събера кураж да го направя утре вечер.
— Когато решиш.
Кетрин затръшва телефона, сякаш се страхуваше от него.
— Тара няма да дойде. Можем да потегляме към новата постелка!
Глава 63
В седем часа вторник вечерта Тара стоеше във всекидневната, заобиколена от кашони и торби.
Беше излязла от работа по-рано. Искаше да приготви и опакова всичко, да си каже репликите и да си тръгне.
Предишната вечер се беше провалила, тъй като още не можеше да свикне с мисълта, че напуска гаджето си и се обрича на самотен момински живот. Струваше й се много по-лесно да се примирява и да мълчи.
Естествено Томас се държа учудващо добре с нея, сякаш подозираше, че става нещо. Похвали я, че е свалила няколко килограма и дори предложи да й сготви вечеря. Затова, всеки път, щом си отвореше устата, за да му съобщи, че го напуска, й се завиваше свят и идеята й се струваше налудничава.
Най-после бе готова. Прекалено дълго бе пропъждала лошите мисли, но повече не можеше да го прави. Окуражена от спомените за това как Томас я бе унижавал жестоко, бе готова за битка. Искаше да го нарани и унижи, както той я бе унижавал. Както тя му бе позволявала да я унижава.
Тара чу изщракването на ключалката и устата й пресъхна. Изморен от тежкия ден в училище, Томас едва я погледна и метна кафявата си чанта на кафявото канапе.
Внезапно усети, че става нещо странно. Атмосферата бе необичайна. Защо Тара стоеше насред стаята? Защо не седеше? И къде бяха книгите? Обрани ли бяха?
— Томас.
— Какво?
— Трябва да ти кажа нещо.