— Сърцето й е разбито.
— Рой Орбисън?
— Не — загадъчно се усмихна Кетрин.
Рой Орбисън в момента лежеше върху гардероба й в кутия за обувки, под четири дебели албума със снимки. Това бе едно от първите неща, които Кетрин направи, когато Тара се появи с багажа си, защото бе убедена, че няма да издържи още два месеца на „Свъъършееенооо ееее“.
— Пак ли дрънка, че ще стане лесбийка, защото никога вече няма да си намери мъж?
— Да. Също като в добрите стари времена.
— Вечерни курсове?
— Говори за подреждане на мозайка, учене на португалски и свирене на банджо. Трябва да те предупредя нещо. Тара смята да включи и теб в програмата.
— Олеле майчице! Банджо! Не съм ли късметлия, че утре трябва да вляза в болницата за следващия курс химиотерапия?
— Истински късметлия.
— Слушай, не мислиш, че ще се върне при Томас, нали?
— Той вече й звънна да я пита дали не може да останат приятели.
— Ясно. Искал е да я изчука. И какво стана?
— Тара му отговори: „Как да останем приятели, като никога не сме били такива?“ Беше страхотно.
— Чудесно. Е, Тара постепенно ще се съвземе. Но в никакъв случай не трябва дай предлагаме да се метне отново на коня. Виж какво се случи след Аласдър.
— Точно така. Какво има в онази кутия в ъгъла?
— Покупките от телевизионния канал. Не се тревожи, връщам ги. А как вървят нещата с теб?
— Много добре — доволно се усмихна Кетрин. — Наистина отлично.
— Все още ли спиш само по три часа на нощ?
— Не знам дали има и толкова.
— Виж се само! Цъфтиш! Кога ще се запозная с Джо?
— Кога искаш?
— Най-добре да изчакаме, докато химиотерапията ми се разкара от главата. Не искам да повърна върху новото ти гадже при първата ни среща. Ще направя лошо впечатление.
Телефонът звънна и Финтан помоли:
— Би ли вдигнала? По-близо си. Кой ли може да е? Каква лудница!
— Ало? — обади се Кетрин. — А, здравейте, госпожо О’Грейди. Наистина ли? Сигурна ли сте? Не, не знам нищо за това. Наистина не знам. Кълна се в Бога. Разбирам. Да. Разби… Почакайте малко. Няма ли да е по-разумно да разберете дали е истина, преди да заплашвате, че ще ги убиете?
Кетрин подаде телефона на Финтан.
— Майка ти. Знаеш ли, че Майло е решил да продаде фермата и да се премести в Лондон завинаги?
Тара се надигна от леглото и първо погледна календара, който Кетрин й беше дала. Вече десет дни бе разделена с Томас. Десет дълги безсънни нощи. И огромни количества алкохол, погълнати, за да премахне болката и страха от зловещото самотно бъдеще.
Първоначалната й смелост се изпари още преди да стигне до апартамента на Кетрин. Едва не обърна колата, за да се върне при Томас. Но знаеше, че след унижението, на което го бе подложила, си бе изгорила мостовете към него. Всички й казваха, че ще превъзмогне мъката си, но тя знаеше, че животът й е свършил. Припомняше си безгрижните дни в края на двадесетте си години, когато още имаше време. Разбира се, когато Аласдър я заряза, също мислеше, че с нея е свършено. Но сега, цели две години по-късно, краят наистина бе настъпил.
Вече нямаше сили да се съвземе от удара и да продължи напред. Беше пропиляла последния си шанс.
Мисълта да се върне при Томас бе адски съблазнителна. След като се разделиха, вече не й се струваше толкова лош. Проклетията му не й изглеждаше прекалено висока цена за компанията му. Да, често се караха, но пък се познаваха толкова добре. В това имаше нещо успокояващо. По-добре да си с човек, с когото се караш, отколкото да си съвсем сама. Освен това, когато успяваше да бъде честна със себе си, признаваше, че й липсва не толкова Томас, колкото идеята да е половинка от дадена двойка.
Но въпреки самотата знаеше, че ще допусне огромна грешка, ако се върне при Томас. Освен ако той не се променеше напълно. А и отчаяно й се искаше да избегне унижението, на което се бе подложила с Аласдър.
Моля те, Господи, не ми позволявай да се обадя на Томас. Моля те, дай ми сила. Моля те, накарай го да ми звънне. Накарай го да ми каже, че се е променил.
Кетрин беше в кухнята и правеше кафе за Джо и себе си.
— Здрасти! — поздрави я весело тя.
Напоследък почти не спеше, но бе свежа и жизнерадостна, макар от време на време да изпадаше в сънлива замечтаност. Изглеждаше различна. Всички го забелязваха. Онзи ден в службата, когато малкото й стегнато дупе мина покрай стъкления кабинет на Фред Франклин, той сръга Майлс и каза:
— Страхотен задник. Ако можеш да се уредиш с него. — После Фред застина. — Чий е този задник? Не ми казвай, че е на Снежната кралица! По дяволите, точно нейният е! Как можах да му се възхитя?