Тара се усмихна тъжно на приятелката си.
— Тара — бавно промълви Кетрин.
— Какво?
— Това — отвърна Кетрин, като пъхна пръст под колана на Тара и го дръпна.
Появи се огромна пролука.
— Я! — изненада се Тара.
— Ядеш ли въобще?
— Винаги става така. Разделяш се с гаджето си и не можеш да хапнеш нищичко. Ставаш красива и слаба, а после срещаш някой друг. Това е утехата на Майката природа — усмихна се Тара.
— Трябва да хапнеш нещо.
— Не съм гладна.
— Не се скапвай — смъмри я Кетрин. — Томас не го заслужава.
— Не беше чак толкова лош — възрази Тара. — Понякога дори беше мил.
— Дай ми поне един пример.
Тара се замисли.
— Винаги попълваше застраховката на колата ми и данъчната декларация. Знаеше, че мразя да го правя.
— Това е най-малкото, като се има предвид, че го возеше навсякъде. Дай друг пример.
— Държеше се като джентълмен. Отваряше ми вратата и ми държеше стола.
— Старомоден сексист.
Тара въздъхна тежко.
— Добре де, беше много сръчен. Когато сребърната ми верижка се оплете, с часове я разплита, без да я скъса. Аз никога не бих проявила такова търпение.
Кетрин изсумтя презрително.
— Пушехме заедно, опитвахме се да откажем цигарите заедно и заедно се проваляхме — промълви Тара с копнеж. — Палеше ми цигарите, а аз неговите. И ако моите свършеха, винаги можех да разчитам на неговите.
— Искаш да кажеш, че Томас ти е давал от цигарите си безплатно?
— Е, трябваше да си платя, разбира се — усмихна се тъжно Тара. — Но никога не ми е отказвал.
— Развесели се. Много по-добре си без него. Погледни истината. Връзката ви не беше най-великата любовна история.
Тара си помисли, че приятелката й е права. Връзката й не беше нито романтична, нито трагична. Но си беше нейна.
— Виж сега — започна Тара. — Знам, че Томас беше грубиян и пинтия. Съгласна съм, че вероятно съм по-добре без него. Но когато ти ампутират инфектирал крайник, продължаваш да усещаш сърбене.
Кетрин се зарадва, че Тара сравни Томас с ампутиран крайник. Това бе ужасна обида за ампутираните крайници, но все пак бе някакъв напредък.
— Благодаря ти за снощи — промърмори Тара.
— Няма проблеми. Съжалявам, че разплетох пуловера.
— Постъпи чудесно. Самозалъгвах се.
Предишната вечер, за ужас на Кетрин, Тара извади пуловера, който бе плела за Томас, и каза:
— Трябва да го довърша и да му го дам. Срамота е да похабявам преждата.
— Не! — скочи Кетрин, грабна куките, издърпа плетивото и разярено го разплете. — Това е само оправдание да се видиш с него. Също като парите, които ти дължи, забравената завеса за душ и факта, че си пропуснала да сриташ Берил, преди да си тръгнеш. Не, Тара, не!
Тара я изгледа изненадано и прошепна:
— Добре.
Кетрин се върна на мястото си до Джо и промърмори:
— Съжалявам, че стана свидетел на това.
— Страх ме е! — изхленчи Джо.
Всички се засмяха и напрежението се изпари.
Джо наистина беше чудесен. Тара подозираше, че двамата с Кетрин прекарват толкова много време в апартамента й, вместо да се усамотят в неговия, за да я държат под око. Кетрин дори беше преместила телефона от всекидневната в спалнята си и бе конфискувала мобилния на Тара.
— Не мога да ти попреча да му се обадиш през деня — каза тя. — Но поне няма да го направиш, когато се прибереш натряскана у дома.
Джо и Кетрин й бяха попречили една нощ да отиде на разходка с колата пияна.
— Няма да ходя при Томас — обясни им ядосано тя. — Само ще мина покрай дома му.
— Бих те пуснала да отидеш дотам само ако знам, че ще го застреляш — твърдо отговори Кетрин. — А сега върви да спиш.
Тара се надигна от леглото и погледна календара. Двадесет дни. Почти три седмици. Скоро щеше да стане месец.
Досега бе успяла да не му се обади. Това бе свръхчовешко постижение, което се дължеше на херкулесова борба. Всеки ден приличаше на тежък военен поход през поле, минирано от възможностите да му звънне. От време на време наистина се потеше от усилията, които полагаше, за да не вдигне телефона.
През уикендите, лишена от успокоението на работата, тормозът се увеличаваше стократно.
След като началната агония попремина, Тара осъзна, че всъщност й липсваше не Томас, а онова, което той представляваше: компания, човек, с когото да правиш планове, чувството, че си част от двойка. Изпитваше дълбока благодарност към приятелите си, но липсата на гадже не спираше да я измъчва.
Преди не се вълнуваше, когато съобщаваше на Томас, че ще закъснее. Но сега, когато нямаше пред кого да се отчита, ужасно й липсваше. И макар двамата с Томас никога да не бяха ходили на почивка заедно, сега се надяваше, че някоя от влюбените двойки — Майло и Лив или Кетрин и Джо ще се съжали над нея и ще я вземе със себе си. Знаеше добре, че чувствата й са глупави и дребнави, но не можеше да се отърси от тях.