— Но пък не се облича в шарени палатки.
— Така си е. Костюмите й са изключително елегантни. Погледни я само!
Всички мъже, застанали на бара във „Форман“, се завъртяха и впериха очи в Кетрин, издокарана в тясна черна кожена пола и къса, прилепнала жилетка.
— Всички тебе гледат — промърмори Тара.
Кетрин завъртя глава и видя групата мъже, вторачени в нея. Тара очакваше презрителният й поглед да проблесне заплашително и да им изкара акъла, но Кетрин се усмихна мило. Тара въздъхна. Все забравяше за новата променена Кетрин Кейси.
Мъжете в кръчмата установиха, че промяната се дължи най-вече на блясъка в очите й.
— … седем, шест, пет, четири, три, две, едно. Честита Нова година!
Тара погледна недопушената цигара в ръката си.
— Започнах я и ще я довърша — промърмори тя.
После смачка пакета с останалите цигари.
— Ох! — намръщи се Тимъти О’Грейди. — Обзалагам се, че те заболя.
— Не — спокойно отвърна Тара. — Личният ми Рамадан започва сега. Никакво ядене, пиене и пушене занапред!
След четиринадесет часа Кетрин и Тара седяха в залата за непушачи на летище „Шанън“ и чакаха самолета за „Хийтроу“.
— Не съм пушила от четиринадесет часа — гордо заяви Тара. — Четиринадесет часа.
— Да, но през единайсет от тях спа — сухо отвърна Кетрин.
— Виж оня тип там — посочи Тара към мъжа в залата за пушачи, който дърпаше силно от цигарата си, сякаш животът му зависеше от това. — Не е ли отвратително? Как може да си причинява подобно нещо? Да вкарва тази гнусотия в дробовете си?
След десет минути Тара отвори пакетче дъвки.
— Чудесно нещо — каза тя, като задъвка енергично. — Кой се нуждае от цигари?
След двайсет минути вече седеше в залата за пушачи. Все още преживяше дъвката, но и дърпаше страстно от цигарата, която си бе изпросила от мъжа.
— Пушачка съм — тъжно му призна тя. — Предполагам, че ще трябва да свикна с тази мисъл.
Глава 68
Тара тръгна на вечерни курсове. Сега, когато вече не пиянстваше всяка нощ — бе свела веселбите до всяка втора или трета вечер — трябваше някак да си запълни времето, а ходенето на фитнес и гостуването у Финтан не я разсейваха достатъчно. Но уроците по банджо продължиха само една вечер.
— Много е трудно — оплака се тя. — А и знаете ли колко струва едно банджо? Направо ще фалирам.
Подреждането на мозайки имаше същия успех.
— Адски е отегчително. А и онези малки плочки ме подлудяват.
Що се отнасяше до уроците по португалски:
— Пълно е с откачалки — обясни тя. — Но няма проблеми. Още има свободни места в курсовете по медитация, батика и кану. Все един от тях ще е готин.
Отново сгреши.
— Медитация! Господи, каква скука! Съдрах си нервите от тъпото мълчание. Имах чувството, че съм на гадна официална вечеря.
След курса по батика попита разгневено:
— Приличам ли на хипи?
Не каза почти нищо за кануто.
— Как мина? — попита я Джо.
— Не беше приятно. Обърнаха ме във водата и се уплаших да не се удавя. Фраснах си коляното и си съсипах косата.
Тази вечер Тара бе ужасно потисната от самотата си. Копнееше за любов и нежност, за човек, който да я прегърне, да премахне шока от неочакваното потапяне в ледената вода и да целуне горкото й наранено коляно.
Реши, че се отказва от вечерните курсове. Обичаше да се изпълва с надежда в началото на всеки курс и да очаква с нетърпение, че новото занимание ще й помогне да се справи с болката. Нямаше смисъл да се опитва да избяга от самотата, търсейки си нови интереси.
Сега единственото й хоби бе да не звънне на Томас. Не минаваше и ден, без да помисли първо за него рано сутрин. Кетрин я утешаваше с думите, че преди десет седмици й е било много по-трудно.
— Спомни си как почти не спеше и въобще не ядеше. Знам, че още се чувстваш зле, но все пак имаш огромен напредък. Не ми се е налагало да те спирам да не отидеш при него от нощта преди Коледа.
— Предполагам, че си права — призна бавно Тара. — Чудо е, че се сдържах да не му се обадя. Знаеш, че нямам никаква воля.
— Справи се чудесно. А и ще го превъзмогнеш по-бързо, ако не се виждаш с него. Бавната раздяла само удължава агонията. Представи си, че сваляш лепенка. Ако я дръпнеш бързо, ще те заболи повече, но пък болката ще трае само миг.
Думите на Кетрин едновременно успокояваха и нервираха Тара. Искаше й се да превъзмогне Томас, но пък мисълта, че връзката й с него е вече минало, я натъжаваше.
Продължаваше упорито напред. От време на време се вглеждаше в себе си. Тридесет и една годишна жена с чудесна работа — макар и бедна като църковна мишка, за което работата не й бе виновна, разбира се. Работеше здраво, всеки ден ходеше на фитнес, купуваше си хубави дрехи, но на хоризонта не се виждаше мъж. Затова запълваше празнината с добри приятели и бяло вино. Чувстваше се като клише. Беше се провалила.