Последва кратка мрачна пауза, после Томас се ухили. Със сериозен глас като от документален филм Тара каза:
— Той беше най-стиснатият човек, когото някога съм срещала.
— Да не би да имам избор! — разгорещено се заоправдава Томас.
Всичките му приятели от колежа си бяха намерили отлично платени служби и тримесечните им премии често бяха по-високи от годишната заплата на Томас. Но той бе прекалено безцеремонен, за да очарова потенциалните си работодатели в сферата на индустрията и затова накрая бе станал учител по география. Работеше усърдно, плащаха му малко и огорчението му бе пословично. Но още по-пословична бе заядливостта му.
— Трябва да получавам поне колкото министър, защото преподавателската работа е една от най-важните — казваше често той.
— Съжалявам, забравил съм си портфейла. Ще трябва ти да платиш сметката — беше другата му любима фраза.
Познатите им смятаха, че джобовете на Томас са дълбоки, но ръцете му са къси, че портфейлът му е заключен с катинар. Винаги изскачаше пръв от таксито, за да не се набута със сметката, а плащаше питието си само ако някой друг не го направеше. Стискаше стотинката, докато не започнеше да моли за милост.
И дори не си правеше труда да се преструва на щедър. Подхранваше репутацията си на пинтия, като вместо да подрънква с дребни монети в джоба си, както правеха останалите мъже, носеше стотинките в малко кафяво бабешко портмоне със закопчалка. Веднъж Кетрин успя да го издърпа от ръката му и да го отвори, преди Томас грубо да си го върне. След това упорито твърдеше, че видяла как от портмонето излита молец.
— Неприятно ми е да сме все без пари, Тара — изхленчи Томас. — Не спираш да харчиш, а пък аз нямам какво да харча. Ще трябва да забравим за цигарите.
— Началото на месеца е най-доброто време за отказване от цигарите — засмя се Тара.
— По изключение си права.
— Пропуснахме началото на октомври, така че и двамата ще се откажем на първи ноември.
— Съгласен съм!
После и двамата забравиха за уговорката.
— Време е за лягане — заяви Томас, като се надигна от канапето. — Хайде, рожденичке, имам подарък за теб.
Лицето на Тара засия, но Томас я разочарова, като погледна многозначително слабините си. Такъв подарък значи!
Изпълнена с копнеж, тя си припомни рождения си ден преди две години. Беше ходила с Томас по-малко от месец и тъй като навършваше двадесет и девет години, той й направи двадесет и девет подаръка. Разбира се, повечето бяха съвсем дребни, като например кибрит с шарени клечки. Други пък бяха пълен боклук, като брокатеният лак за нокти и евтините обици, от които ушите й се възпалиха. Но времето, отделено от Томас да опакова индивидуално всеки подарък, я трогна до сълзи.
Тара въздъхна. Първата тръпка не можеше да трае вечно. Всеки го знаеше. В тъмнината тя обви ръце около него и се сгуши в прегръдките му. Във вените й се разнесе блажена топлина. Чувстваше се в безопасност и обичана в леглото с любимия мъж.
Глава 7
Въпреки че на другия ден бе събота, Кетрин трябваше да отиде на работа. Преди да излезе, звънна на баба си, която навършваше деветдесет и една години. Нямаше никакво желание да се обажда. Не заради рожденичката, разбира се. Кетрин обичаше баба си. Но докато набираше номера и чакаше телефонът в Нокавой да иззвъни, се помоли наум, както правеше винаги, да не вдигне майка й.
— Ало? — обади се задъханият глас на Делия.
Кетрин изпита познатото раздразнение.
— Здрасти, мамо!
— Кетрин! — ахна Делия. — Преди по-малко от пет минути говорех за теб. Нали, Агнес?
— Не — чу Кетрин гласа на баба си. — Не си говорила за нея. Освен ако не си го правила наум, което няма да ти е за пръв път.
— Наистина говорех за теб — настоя Делия. — Знаех, че телефонът ще звънне и ще те чуя. Винаги познавам. Имам дарба. Пророческа.
— Иска ти се — присмя й се Кетрин. — Знаеш, че винаги се обаждам на рождения ден на баба.
— Не я наричай „баба“. Името й е Агнес. А и откакто се роди, все ти повтарям да не ми викаш „мамо“. Казвам се Делия.
Семейството на Кетрин беше доста необичайно. Поне за Нокавой. Стълбът беше Делия, дива красавица навремето. Разбиранията й били доста либерални и през тийнейджърските си години убеждавала всеки, склонен да я изслуша (не че желаещите били много), колко задушаващо въздействие има католическата църква върху Ирландия. Нямала страх от нищо.
Един ден, когато била на седемнадесет, влязла в кухнята с мръсни ръце, разрошена коса и блеснали от радост очи.
— Какво си направила? — попитала Агнес в очакване на най-лошото.