— Но аз не исках да говоря за това.
— Забелязахме — сухо отвърна Тара.
— Съжалявам.
— Много е красив — каза Тара. — Нищо чудно, че бе разстроена, когато се върна в Нокавой. Но в същото време е пълен кретен. Смята се за божи дар. Погледни как флиртуваше с теб в присъствието на приятелката си.
— Да. Лоркан си е такъв.
Съсипаният й вид уплаши Тара.
— Да не си пушила трева? — попита разтревожено тя.
— Не.
— Пияна ли си?
— Не.
— Добре ли си?
— Чудесно.
— Изглеждаш… не на себе си. Разстроена ли си? Голям шок ли бе да видиш Лоркан?
— Защо пък да е шок?
— Ти ми кажи — загледа я сериозно Тара, после внезапно осъзна нещо. — Къде е Джо?
— Майната му на Джо!
Тара ахна.
— Какво искаш да кажеш?
— Спал с едно момиче от работата.
— О, не! Не! Моля те, кажи, че се шегуваш.
— Не се шегувам.
— Не изглеждаше такъв. А и ми се струваше луд по теб. Всички мъже са гадни копелета! И е спал с нея през цялото време, докато се виждахте?
Кетрин отвори уста, но не отговори. О, майната му, нямаше начин. Трябваше да каже истината.
— Е, всъщност го е направил, преди да започнем да се виждаме. Но все тая. Не ми го беше казал, а работим в същия офис и…
— Чакай малко! — прекъсна я Тара. — Да погледнем истината в очите. Кетрин, да не си се побъркала? Ядосваш се, защото Джо е спал с жена, преди да ти стане гадже? Да не очакваше да е девствен? Да се пази за теб?
— Не, но…
— И ти си спала с други хора. Например Лоркан. Нямаш право да се цупиш, че и Джо го е правил. Я стига! Покажи ми човек, който няма минало.
Кетрин небрежно сви рамене.
— Това има ли нещо общо със срещата ти с Лоркан? — разтревожи се Тара. — Не се надяваш пак да се събереш с него, нали? Това ще е пълна лудост!
— Знам.
— Минаха дванайсет години и половина. Цял живот. Той си има приятелка, а ти имаш Джо.
— Ако Джо се обади, няма да говоря с него — ледено каза Кетрин. — Ясно ли е?
— Докога?
— Аз ще реша докога.
— Но…
— Това е моят апартамент.
Край на разговора.
Джо звънна няколко пъти на следващата сутрин и всеки път оставяше съобщение на телефонния секретар.
— Кетрин, моля те, говори с мен!
Тара усети, че сърцето й се къса, докато слушаше умолителния му глас.
— Хайде! — каза тя в два часа. — Отиваме при Финтан.
— Да излизаме? — стресна се Кетрин. — Няма да изляза.
— Защо не? Не искаш ли да видиш буците му? Или по-скоро липсата им?
— Не днес.
— Но, Кетрин, от шест месеца чакаме състоянието му да се подобри. И най-после това стана. Не ти ли пука?
— Пука ми, но не искам да ходя днес. Съжалявам. Много съжалявам — добави тя с престорена искреност.
— Кетрин, моля те, позволи ми да ти помогна. Държиш се адски странно. Поговори с мен.
— Отивай сама. Целуни Финтан от мен. Ще го видя скоро.
Тара най-после излезе, потънала в мрачни предчувствия, а Кетрин въздъхна облекчено.
Радваше се на самотата си. Знаеше, че поведението й е странно. Струваше й се, че се гледа някъде отдалеч, но е безсилна да се намеси. Беше фантазирала безброй пъти за Лоркан и сега не можеше да повярва, че й е бил доставен в собствения й дом. Шокът беше невероятен. Бяха изминали толкова години, но отношенията им си оставаха недоизяснени. А тъй като миналото оформяше настоящето, то се оказа по-важно.
През годините си бе представяла срещата им по много сценарии. В повечето Лоркан се тръшкаше и се извиняваше, а тя го караше да страда известно време и после му прощаваше. Или пък той нагло смяташе, че може отново да я омае, а тя го съсипваше с презрителни погледи и реплики.
Бе твърдо решена, когато Лоркан се върне, а той щеше да го направи в следващите един-два дни, тя да контролира положението. Краят на връзката им щеше да бъде пренаписан, този път както тя искаше. Макар и да не бе сигурна дали ще е онзи, в който го отхвърля презрително, или другият — разходка по залез с него. Или и двата.
Бе напълно убедена само, че сегашният край не я удовлетворява. Спомените от последната ужасна сцена с него я накараха да потръпне.
— Трябва да се оженим — каза Кетрин, приковала очи в лицето му.
— Защо?
Тя замълча за момент и огледа кръчмата. Беше решила, че е най-добре да му съобщи новината на обществено място, но вече не бе толкова сигурна.
— Защото — преглътна тя и едва продължи с разтреперан глас, — защото ще имам бебе.
Знаеше, че Лоркан няма да побегне, но все пак се притесняваше, тъй като бе чувала митовете за мъже, които бързо се оттеглят в подобни деликатни моменти. Но се успокои с мисълта, че мъжете бягаха само от глупави невнимателни момичета.
— Кажи нещо — подкани го тя разтревожено. — Ядосан ли си? Нямаш право да се ядосваш. За танго са нужни двама.