— Точно така.
— Права ли съм? Чакаш го да се обади?
— Моля те, Тара, опитай се да ме разбереш. За мен нещата не са приключили. А това продължава да ме тормози.
— Какво те кара да мислиш, че ще дойде?
— Инстинкт.
Тара я изгледа подозрително.
— По-скоро желание. Но дори и да дойде, какво ще постигнеш? Нали не искаш да подновиш връзката си с него.
Ужаси се, когато Кетрин не я опроверга веднага.
— Не знам какво искам — призна отчаяно Кетрин. — Знам само, че не искам вече да изпитвам подобни чувства към миналото и живота си.
— И смяташ, че ще ги превъзмогнеш, като възобновиш връзката си с него? След начина, по който се е отнесъл с теб?
— Не знам.
Отговорът й притесни Тара. Лоркан беше прекалено красив, очарователен, секси и опасен. Винаги щеше да е победител. А странният начин, по който Кетрин говореше, сякаш той всеки момент щеше да звънне на вратата, бе още по-тревожен.
— Какво си намислила? — попита Тара.
Кетрин се замисли върху фантазиите си и каза уклончиво:
— Нямам определен план.
— Е, няма да дойде — успокои я Тара. — Но ще превъзмогнеш случилото се. Ще ти уредим добър психоаналитик. Знаеш, че ще ти помогна, също и Джо. А разбира се, Лив разполага с неизчерпаема информация за подобни неща. Макар че, като си помисля, всичко ти е наред. Виж колко прекрасно вървят нещата с Джо…
На вратата се позвъни и двете скочиха.
— Кой, по дя… — извика Тара. — Дванайсет без десет е.
Кетрин се изчерви.
— Мисля, че е за мен — промълви тихо тя.
— Кой? Джо ли?
Беше Лоркан.
Глава 78
— Не мога да повярвам! — ахна Тара, когато Кетрин натисна бутона на домофона.
Каква наглост от негова страна! Значи Кетрин не бе толкова луда все пак.
Кетрин отвори вратата. Коленатай се разтрепериха, когато го видя. Висок, силен и мъжествен. Преценяващият поглед на тъмните му очи я върна дванайсет години назад. Арогантното отмятане на лъвската му грива също не се бе променило.
— Влез! — каза тя. Опита се да събуди желанието си за отмъщение, което почти се бе изпарило при вида на хипнотизиращата му красота.
Лоркан влезе пред нея във всекидневната, където Тара чакаше с мрачно лице.
— Здрасти! — студено го поздрави Тара. — Не те очаквахме.
— Струва ми се, че Кетрин ме очакваше.
Многозначителната усмивка на Лоркан, изпълнена със съжаление, намекваше на Тара, че ако не бе зает с приятелката й, веднага щеше да започне да я сваля.
— Откъде намери телефонния номер? — попита Тара, без да се впечатли.
— Не съм звънял — отговори той и отново й се усмихна ослепително.
— Разбирам.
— Тара, имаш ли нещо против… — заекна Кетрин.
Тара изфуча вън от стаята, учудена на гнева си. Лоркан беше пълен кретен. Всеки можеше да го види. За пръв път осъзна защо са се ядосвали приятелите й, когато са я гледали да се влачи с неподходящи мъже.
Вратата се затръшна. Кетрин и Лоркан седнаха — той на канапето, а тя на креслото — и се погледнаха.
— Така — каза той.
— Да — съгласи се тя с разтреперани устни.
Из главата й запрепускаха диви и объркани мисли. Още не можеше да повярва, че Лоркан седи срещу нея.
— Защо си тук? — попита тя заядливо, което й струваше огромно усилие.
В една от любимите й фантазии Лоркан започваше бурни обяснения от рода на: „Никога не успях да те забравя. Най-голямата грешка в живота ми бе, че те пуснах да си отидеш. Да забравим последните дванайсет години. Загубихме толкова много време…“ А тези излияния щяха да й дадат възможност да го осветли за всички начини, по които можеше да си завре чувствата в задника.
Но вместо да се впусне в обяснения, Лоркан каза самоуверено:
— Чудесно е, че пак се срещнахме. Можем да наваксаме пропуснатото. А и ми се иска да знам… — престорено свенливо добави той, приковал блестящите си очи в нея. — Иска ми се да знам какво стана с бебето.
Странно защо гневът й се изплъзваше. Трябваше да е бясна, че чак сега Лоркан питаше за детето си, но вместо това изпита известно облекчение.
— Кажи ми — настоя той. — Роди ли го? Мога ли да го видя?
Кетрин поклати глава.
— Аборт ли направи?
— Не — отговори тя след кратко колебание.
— Не?
— Пометнах.
— Но възнамеряваше да абортираш, нали?
Кетрин кимна засрамена.
Е, значи нямаше дете. Лоркан се успокои. Не знаеше какво въобще го накара да попита. Вероятно се бе поблазнил от мисълта, че някъде може да има прекрасен син. Но пък кой се нуждаеше от подобна отговорност?