После Делия се захванала с петиция срещу апартейда и започнала да досажда на излизащите от неделната служба да я подпишат. Успяла да събере седем подписа — нейния собствен, на майка й, на дъщеря й, на Лудия Томи, на господин Доналд Дък, господин Мики Маус и господин Джон Ф. Кенеди.
В края на седемдесетте се влюбила в сандинистите и организирала разпродажба, за да събере пари за каузата им. Посетителите били само четирима, а приходите — две лири и десет пени.
Мечтаела в селото да има кризисен център. Понякога дори говорела как ще приютява в него измъчени и изнасилени жени, макар в Нокавой да нямало изнасилвания от петдесетина години.
Опитала се да преподава йога, но нямало желаещи. Отворила и магазин за сувенири, но стоката й не вървяла.
Обличала се в дълги хипарски рокли и се кичела с дървени бижута. Претендирала, че има ясновидски способности. Карала Кетрин да я нарича Делия и й обяснявала, че не е длъжна да ходи на училище, нито да посещава църковните служби. Кетрин научила всички подробности за възпроизводителната система, преди да се научи да си връзва връзките на обувките.
Естествено Кетрин също се разбунтувала. Станала чиста, спретната, почтителна, старателна и съвестна. Била послушна, не задавала излишни въпроси, правела каквото й наредят монахините в училище, знаела Светото цисание наизуст и разправяла на всички, че първото й причастие било най-щастливият ден в живота й. Делия се отчаяла.
— Да видим какво ще стане, когато влезе в пубертета — изхлипала тя, но не губела надежда. — Гените ще надделеят. Все пак тя е моя дъщеря.
Но Кетрин била дете и на баща си.
Вярна на либералните си принципи, Делия не надрънкала на дъщеря си куп лъжи как баща й е загинал трагично при катастрофа. От ранна възраст Кетрин знаела, че баща й е смотан страхлив буржоа на име Джеф Мелъди, който вкарал майка й в леглото с помощта на дрога и празни обещания, че ще напусне жена си.
Любовта към Джеф Мелъди отдавна била умряла, но Делия редовно обещавала на Кетрин, че ако иска да се види с баща си, ще направи всичко възможно да й помогне.
Разбира се, голяма част от хлапетата се подигравали на Кетрин, че няма баща. Особено, когато Тара не била наоколо, за да я защити. Но Кетрин отвръщала с възхитително спокойствие, когато съучениците й, нервно очакващи завръщането на Тара, започвали да викат:
— Нямаш си татко! Нямаш си татко!
— Как може да ми липсва нещо, което никога не съм имала? — питала мъдро тя и се усмихвала загадъчно.
Децата се вторачвали объркано в нея и млъквали. Защо Кетрин не плачела? Защо те се чувствали глупаво? И къде Тара Бътлър се била научила да се бие така?
Години по-късно, след като сърцето й било разбито за пръв път, Кетрин решила, че иска най-после да се види с баща си. Делия охотно й дала последния му известен адрес.
— Отпреди двадесет години е, но предполагам, че още живее там — казала тя и добавила презрително: — Беше такъв тип човек.
Агнес взе слушалката и си поговори с Кетрин. Благодари й за двата еднакви копринени шала, които й бе изпратила.
— Свършиха ми чудесна работа — каза тя.
Това си беше чиста истина. Бяха се оказали невероятно полезни предишната вечер, когато паднаха пантите на вратата на кокошарника и трябваше да я вържат с нещо.
— Как е в Лондон? — попита Агнес с копнеж. — Все още ли е такъв безбожен град?
— Разбира се, бабо — ентусиазирано отговори Кетрин. — По-ужасен от когато и да било. Защо не ми дойдеш на гости, за да се увериш?
— А, не — възрази Агнес. — Може да не се окаже толкова лош и да се разочаровам. Не, по-разумно е да си седя тук и да си фантазирам.
Глава 8
Кетрин излезе от старата тухлена сграда, на чийто първи етаж се помещаваше апартаментът й. Мотористът, който минаваше по улицата, едва не се преби, докато я зяпаше. Изглеждаше чиста и свежа в сивия си костюм. Всяко косъмче от косата й си бе на мястото. Видът й бе безукорен както винаги. На тротоара спря и се загледа с гордост в любимата си светлосиня „Карман Джиа“. Обичаше много колата си и дори би я целунала, ако не се страхуваше, че някой съсед може да я види.