Джо проследи с поглед как Кетрин отиде до бюрото си и включи компютъра.
— Добра работа, момчета! — похвали ги той. — Дори аз бих си купил от тези тампони. Направо ми се иска да имах мензис. А сега ни моля да ме извините. Време е за ежедневното ми разочарование.
Джо Рот бе изключително заинтригуван от Кетрин. Работеше в „Брийн Хелмсфорд“ едва от три седмици, което в рекламните агенции бе цяла вечност. Обикновено периодът бе предостатъчен да получиш страхотна поръчка, да те повишат два пъти, да те хванат в леглото с жената на шефа, да загубиш сериозна поръчка и да те уволнят. Естествено Джо смяташе, че зл три седмици би трябвало да постигне известен напредък с Кетрин, но вече не бе толкова сигурен.
През първия му работен ден Фред Франклин, дебел четиридесетгодишен пияница от Ланкастър, който му се падаше шеф, го отведе настрани. Първо се поинтересува кой е любимият отбор на Джо — беше „Арсенал“. После му каза няколко мъдри думи за новата работа: къде се намира машината за кафе, как да раздува разходите си и най-важното — кои жени си заслужава да сваля.
— Ето например Мартини — каза Фред, като посочи висока червенокоса зъбла. — Всеки може да се уреди.
— Мислех, че името й е Саманта — учуди се Джо.
— Технически погледнато е така — призна Фред. — Но я наричаме Мартини, защото е готова по всяко време и на всяко място. Страхотна е — ухили се той. — Би направила всичко. Абсолютно всичко! И никога не иска разните тъпотии, за които настояват повечето жени.
— Имаш предвид цветя и бонбони?
— Имам предвид телефонни обаждания или пък да помниш името й. Просто си пада по секса. Би те оставила дори да гледаш телевизия, докато го правиш. Страхотна е! — повтори Фред, после изрече най-голямата похвала, която би могъл да даде за жена. — Тя е като мъж с цици. А Флора — посочи той дребна жена с руси къдрици — прави чудеса с масло за масаж и хавлиена кърпа, но е малко смахната. Звънна на жена ми и й каза…
— Мислех, че името й е Кони — прекъсна го Джо.
— Така е — потвърди Фред. — Но я наричаме Флора, защото…
— … лесно се разтваря — сухо довърши Джо.
Фред му се усмихна доволно.
— Бързо загряваш! Смятам, че тук ще ти хареса, синко.
Джо не беше толкова сигурен.
— А какво ще кажеш за счетоводителката Кетрин? — попита небрежно той.
— Коя?
— Нали знаеш, онази слабичката сладурана, дето вечно носи костюми.
— Сладурана? — обърка се Фред. — Слабичка? Да не говориш за Лоло? — посочи той тъмнокосо, изключително мършаво момиче. — Не си падам по нея. Е, накарай я да направи онова нещо с пастата за зъби, докато ти смуче пишката. Но те предупреждавам, че не гълта. Страхува се да не надебелее.
— Мислех, че името й е Диърдри.
— Така е — потвърди Фред. — Прякорът й е Лоло, защото вечно е депресирана. Ревлива крава. Но поне не може да хленчи, докато ти прави свирка.
— Разбирам — кимна Джо, — но нямах предвид нея, а малкото ирландско момиченце.
Фред бе толкова шокиран, че едва проговори:
— Тази ли бе! — каза той накрая. — Тази суха стара чанта!
— Великолепна е — изненадано отвърна Джо.
— Великолепна, ако го прави великолепно — възрази Фред. — А тя не прави абсолютно нищо! Не бих си губил времето с нея, синко. Има толкова готини мацки, от които да избираш. Аз лично смятам, че Кетрин е лесбийка.
— Защото не иска да се чука с теб ли?
— Не само с мен — изръмжа Фред. — Не излиза с никого. Тя си е чиста загуба на време. Погледни й дрехите! Прилича на монахиня, по дяволите!
Кетрин винаги идваше на работа в елегантни делови костюми и бели блузи. Някои от другите жени в „Брийн Хелмсфорд“ също носеха костюми, но техните бяха секси, модерни, в ярки цветове и с къси поли. Кетрин обаче не искаше да рискува и полата й винаги бе съвсем малко над коляното.
Но Джо бе забелязал истинската жена под строгите костюми. Леката издутина под полата издаваше, че носи колан и жартиери, а не скучни чорапогащници, А и понякога, когато седеше срещу нея и тя му се караше, че не е запазил сметката от ресторанта, мярваше и дантела под спретнатата бяла блуза. Тогава твърдо решаваше да загуби още някоя сметка. Сега, за единадесети пореден път, той отиде при нея и седна на крайчеца на бюрото й.
Джо беше около метър и осемдесет и пет, със слабо и стегнато тяло. Дрехите му стояха великолепно и винаги изглеждаше елегантен и стилен. Днес носеше черни джинси и фланелка с дълги ръкави. За да го вижда добре, Кетрин трябваше да се наклони силно назад.
— Добро утро, Кети! — поздрави я той с широка усмивка. — Какво те води тук в събота?
Кетрин се втрещи от фамилиарното Кети. В службата винаги поддържаше дистанция. Никой не си позволяваше да я нарече Кети, Кет или Кити. Винаги си беше просто Кетрин. Всъщност би предпочела да я наричат госпожице Кейси, но знаеше, че това е невъзможно. В „Брийн Хелмсфорд“ отношенията бяха неофициални и към никого не се обръщаха с фамилията му. Дори изпълнителният директор настояваше да го наричат Джони.