— Освен това — върна се Тара към основния проблем — Томас не е виновен, че понякога наранява хората.
Забелязала скептичните им изражения, тя им разказа как майка му го изоставила на седемгодишна възраст.
— Вероятно ако нашите майки ни бяха изоставили на такава ранна възраст, и ние щяхме да казваме каквото виждаме.
Финтан и Лив се опитаха да й налеят малко разум в главата, но не постигнаха голям успех, Мекошавата Тара бе решила да обича Томас каквото и да й струва това. И дори в най-гадните моменти, а те доста зачестиха напоследък, винаги му прощаваше.
Виждаше изоставеното дете във възрастния Томас. Имаше ли нещо чудно, че след подобно предателство той понякога се държеше грубо?
А имаше и бонус. Предаността бе изключително важна за Томас. Изискваше вярност, но и я обещаваше.
Глава 11
След като приключи разговора с Кетрин и се върна в кухнята, Тара завари там Томас, вторачен в грозната кутия за хляб, която бе купил от пазара за една лира.
— Хлябът… ама той беше отворен снощи.
Обзета от леден ужас, Тара затърси цигарите си. Защо бе пъхнала хляба в кутията, без да го отвори? Как не се бе сетила, че Томас ще забележи?
— Нов хляб ли е това? — извика учудено той.
— Да — призна Тара, тъй като нямаше сили да излъже или поне да измисли духовит отговор.
— И къде е другият?
Тара се зачуди дали да не каже, че го е изхвърлила, защото е мухлясал, но бе прекалено депресирана, за да си направи труда.
— Изядох го.
Томас се вторачи в нея и ченето му увисна. Беше толкова шокиран, че едва събра сили да проговори.
— Целия хляб ли изяде? — заекна той. — Защо?
Тара усети внезапен прилив на остроумие.
— Ами стоеше си в кутията, а аз се чувствах самотна.
— Няма нищо смешно, Тара — избухна той.
— Е, стига де — засмя се тя. — Започвам диетата. Само глад за мен. И ще отида на курс по степ утре след работа.
През целия ден бяха в лошо настроение, сякаш влажната сива утрин бе проникнала в апартамента и бе наситила въздуха с напрежение. От Томас се излъчваше толкова силно недоволство, че Тара почти можеше да го види. Заприлича й на комин, от който излизат черни враждебни облаци.
Атмосферата във всекидневната, потискаща и в най-добрите моменти с кафявото канапе и кафявия килим, ставаше все по-тягостна. Двамата пушеха повече от обикновено и димът само влошаваше нещата. Тара умираше от желание да разведри обстановката, да каже някоя смешка, за да накара Томас да се усмихне и всичко да се оправи. Но не можеше да се сети абсолютно нищо. А когато му показваше нещо интересно във вестника, той само изсумтяваше или въобще не й обръщаше внимание.
Бяха седели по този начин безброй пъти и винаги се бяха чувствали добре. Според Тара нищо не се бе променило и нямаше причина за това тягостно очакване. Но какво всъщност очакваше?
— Много ми се иска да отида да гледам онази пиеса за Удсток — каза Тара, за да наруши едночасовото мълчание.
Всъщност въобще не й пукаше за пиесата, но не можеше повече да търпи тишината. Чувстваше, че се нуждае от оправдание, за да го заговори, и търсеше обещание за някаква интимност. Искаше да се убеди, че Томас ще дойде да си поиграе с нея.
Той вдигна очи от вестника си.
— Защо тогава не отидеш да я гледаш? — излая, сякаш никога в живота си не бе чувал нещо по-тъпо.
После бързо се скри зад вестника и не видя шокираното и ужасено лице на Тара.
Берил влезе в стаята, погледна презрително Тара, сякаш искаше да каже „Видях те как изплюска целия хляб, тлъста краво!“, и скочи в скута на Томас.
— Татко ли дойде да видиш? — изгука нежно той, а лицето му светна като коледна елха. — Красивото ми момиче! Прекрасното ми, любимо момиче!
Тара видя как ръката на Томас нежно гали гърба и опашката на проклетата Берил, която я гледаше самодоволно, и се почувства като в любовен триъгълник. Копнееше да е на мястото на гадното животно. Да получи поне една десета от обичта, с която Томас го даряваше. Да я гали по корема. Да й купи пънче, на което да си остри ноктите. Да я храни с желирано заешко.
Берил се поглези още малко, после с гордост и независимост, каквито Тара мечтаеше да притежава, скочи от канапето и излезе. Лошото настроение на Томас се завърна.
— Отивам да си взема душ — промърмори Тара, когато почувства как стените на стаята надвисват над нея.
Горещата вода и свежото ухание на сапун я поразвеселиха, но когато се върна във всекидневната, притеснението и тревогата я обзеха отново.
— Какво има? — попита тя, с което още повече раздразни Томас. — Хайде да направим нещо, вместо да седим тук като идиоти.
— Какво например? — заядливо попита той.