— Не знам — призна тя, а самоувереността й се изпари заради враждебното му отношение. — Да излезем. Живеем в Лондон, нали? Има милион неща, с които да се забавляваме.
— Като например? — упорито повтори той.
— Ами… — отчаяно затърси идеи — можем да отидем в някоя художествена галерия. Точно така! В „Тейт“! Там е прекрасно!
— Престани с дивотиите! — грубо й нареди Томас.
Тара изпита известно облекчение. Колкото и да й бе неприятно да седи в мрачната стая, в галерията щеше да е още по-лошо. Щеше да й се наложи да си проправя път сред безбройни туристи и ужасни хора, които разбираха от изкуство, а после да се реди цял час на опашка в кафенето.
— Да отидем по магазините? — предложи тя. — Това е най-модното забавление в момента.
Томас презрително сви устни.
— Надхвърлила си лимита по всички карти, а и аз съм закъсал, макар че работата ми е една от най-важните в света.
— Сетих се! — извика въодушевено Тара. — Ще отидем на разходка с колата.
— На разходка с колата?
Томас се бе провалил цели три пъти на изпита по кормуване и се опитваше да изкара шофьорите пълни идиоти.
— И къде ще отидем?
Мозъкът й блокира.
— До морето!
Внезапно това й се стори прекрасна идея. Пронизващият морски вятър щеше да разсее напрежението, а малко спонтанност щеше да ги разведри.
— До морето? Днес е четвърти октомври!
Томас я изгледа ужасено, сякаш внезапно бе прозрял, че е луда.
— Защо не? Ще се облечем дебело.
— Е, добре — съгласи се накрая той.
След разправията за хляба Тара не посмя да обядва. Пуши непрестанно през целия път до морето, полудяла от глад. Всичко, покрай което минаваха, й приличаше на храна. Дърветата й напомняха на броколи. Купите сено — на баклави, обсипани с мед и орехи. Подминаха стадо овце и дъхът й едва не спря при мисълта за печено агне. Белите скали покрай пътя я накараха да си мечтае за огромно парче нуга. Устата й се изпълни със слюнка при вида на лъскаво кално поле. Десет декара шоколадова торта с пищна глазура. А другите коли по пътя направо я побъркваха. С лъскавата си боя приличаха на скъпи, увити поотделно бонбони. Подмина я червена кола. Пълнеж от ягодов крем. После лилава — лешници с карамел. Жълта — капучино.
Често й се случваше. Лив слагаше зелените си контактни лещи и Тара веднага се сещаше за лимонени дражета. Преди години отиде в Италия и докато летяха над белите върхове на планините, единственото, за което можеше да мисли, бе огромно тирамису. Веднъж, когато влезе в апартамента на една приятелка, забеляза в другия край на стаята купа с шарени бонбони и попита дали може да си вземе един. Но не бяха бонбони, а кристали и й се наложи половин час да се преструва, че ужасно им се възхищава.
— Страдам от хранителна аналогия — промърмори тихо тя.
Томас, който пушеше и зяпаше през прозореца, не й обърна внимание. Е, вероятно така бе по-добре.
След като бяха пътували цял час, той посочи с пръст и каза:
— Виж!
Сърцето на Тара подскочи от вълнение, когато видя „Младият готвач“. Може би Томас щеше да й позволи да хапне нещо. Но се оказа, че той сочи морето. Отидоха до Уитстей-Оъл в Кент и бяха сами на просторния плаж. Денят бе влажен и мъглив. Цветът на морето бе мрачна смесица между кафяво и сиво и настроението на Тара се развали напълно. Идването тук бе грешка. Двата часа в колата я потиснаха повече и от седенето у дома. Въпреки противното време бе настояла да се разходят с надеждата, че свежият въздух ще извърши чудеса. А сега, навели глави, вървяха отегчени по плажа. Накрая намериха очукана пейка, седнаха и се вторачиха в морето. Все едно да гледаш загасен телевизор. Дори нямаше птичи песни.
След петнадесет мълчаливи минути се завлякоха обратно до колата и се прибраха у дома. По пътя към Лондон заваля силен дъжд.
Глава 12
Финтан и Сандро прекарваха деня несравнимо по-добре от Томас и Тара. Бяха обядвали в „Съркъс“ с група весели приятели, а сега седяха у дома и четяха неделните вестници. Финтан се бе опънал по гръб върху модерното канапе от бежова кожа, а краката му почиваха в скута на Сандро.
Духовната им връзка бе толкова силна, че почти не им се налагаше да говорят.
— Прочете ли…
— Майкъл Бейуотър?
— Аха.
— Смешно.
— Да.
Последва дълго, изпълнено с нежност мълчание.
— Мислиш ли…
— … пухкав килим с рози? Харесва ми. Можем да потърсим…
— … следващия уикенд. Ще го направим.
Отново нежно мълчание.
Сандро сгъна културната страница на „Индипендънт“ и отвори уста, за да помоли приятеля си за спортната, но Финтан го изпревари и му я подаде.
Запознаха се преди шест години, Финтан още живееше с Тара и Кетрин. Сандро им бе съсед.