— Както и да е — промърмори Кетрин, разбрала, че Тара още не е готова да излее мъката си.
— О, не! — възкликна Тара, като посочи омазаната с червило цигара. — Новото ми неизтриваемо червило! Проклетата продавачка каза, че ще трябва да го махам с разредител за блажна боя.
— Типично за продавачките.
— Защо винаги ме лъжат? Защо непрестанно ме разочароват?
— Пийни нещо — опита се да я утеши Кетрин. — Бира или вино?
— Бира. Реших да оплета пуловер на Томас.
Първоначално Кетрин не се впечатли, но после побърза да каже ентусиазирано:
— Браво на теб!
— Помниш ли, че в училище плетях добре? Не си забравила какъв прекрасен розов шал оплетох за котарака Флъфи, нали?
— Да — усмихна се Кетрин, — но това беше преди двадесет и шест години.
— Плетенето е като карането на колело. Но пък — добави тя притеснено, като дръпна силно от цигарата — помниш ли как Флъфи не можеше да търпи шала и го съдра, докато ей мъчеше да го свали? Не миряса, докато не се отърва от него.
— Котките са си такива.
— Да — горчиво се съгласи Тара. — Неблагодарни свине! Виж, кучетата са друго нещо — любвеобилни и верни. А котките биха предали и собствената си майка и биха ти направили мръсно само за да се изкефят. Биха съсипали доброто ти име, за да…
— Може пък Флъфи да не си е падал по розовото — прекъсна я Кетрин.
Тара се втренчи в нея, сякаш изобщо не я познаваше.
— Може и така да е било — промърмори тя и се огледа изненадано, като че ли не знаеше къде се намира. — О, Кетрин, какво не ми е наред?
Кетрин едва се сдържа да не отговори „Гнусното ти гадже“.
— Сигурно е от хормоните — реши Тара. — Малко е рано, но пък обяснява настроението ми днес. Трябваше само да падна по стълбите и да си похарча заплатата за сладък жълт тирбушон и всички симптоми щяха да са налице. Менструалният синдром се влошава с годините, нали?
— Да, но сега вече се нарича предменструален синдром — поправи я Кетрин.
— Не знаех каква късметлийка съм, когато бях на двайсет — каза Тара замечтано. — Единственият ми проблем бе, че десет дни в месеца поглъщах купища сладкиши и плачех дори ако някой ме попита колко е часът. А сега, на тридесет години, мутирах в абсолютна психопатка. И само като си представя, че идва менопаузата!
— Добре си — побърза да я увери Кетрин. — И не забравяй, че разполагам със стая за гости, ако имаш нужда да преспиш някъде.
Тара отново се почувства ужасно.
— Звъннах на Финтан. Двамата с понито ще дойдат на гости — съобщи й Кетрин.
Настроението на Тара се оправи. Финтан винаги успяваше да я развесели и най-после тя усети как черните облаци, които тегнеха над главата й от сутринта, се разнасят.
— Звъннах и на Лив — продължи Кетрин, — но Ларс е в града. Пристигнал неочаквано.
Ларс беше жененият швед, с когото Лив излизаше. Или по-скоро — с когото си стоеше у дома. Той пристигаше в Лондон на всеки два-три месеца, достатъчно дълъг период, за да накара Лив да обезумее от самота, но не и за да го забрави напълно. А поради редките му посещения прекарваха повечето време в леглото.
На вратата се позвъни. Момчетата бяха пристигнали. Кетрин натисна домофона и ги изчака в коридора. Финтан изкачи стремглаво стълбите, издокаран във фантастично яркозелено яке от агнешка кожа.
— Бързо, бързо! — нареди им той, като отказа да влезе в апартамента. — Побързайте, момичета! Пред външната врата едва не бях съборен на земята от един върховен тип. Носи се по улицата като викинг. Сандро го следи накъде ще отиде.
Той хвана Кетрин за ръката и се опита да я повлече към стълбите.
— Беше огромен — продължи Финтан, — а и имаше — знам, че ще ви е трудно да повярвате — великолепна червена коса. Червена коса! Невероятно красив! Кетрин, какво ти става? Имаш вид на ужилена от пчела.
— Нищо ми няма.
— Ела да зърнеш онзи тип, преди да е изчезнал.
— Навън вали.
— Ама че си глезла! Хайде, Тара!
— Не тази вечер, скъпи.
Обичаше Финтан, но не можеше да се насилва да излиза на студа и да зяпа някакъв кретен с червена коса.
— Хайде, влизай най-после! — нареди му тя. — Ела и ни покажи фантастичното си яке.
— И ти ли, Бруте? Не разбирам защо и двете сте такива лигли — изсумтя Финтан, но осъзна, че викингът сигурно вече е доста далеч, затова пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително.
Чу се шум от тичащи крака и Сандро се появи.
— Богът на любовта се отдалечава — задъхано им съобщи той. — Ако не побързаме…
— Забрави, Сан — прекъсна го Финтан. — Не ги интересува.