— Да.
— А ти? — обърна се Финтан към Кетрин. — Как си със зрението?
— Зрението ми е отлично.
Всички избухнаха в смях, дори самата Кетрин.
— Абсолютно нормално — ухили се Тара. — Идеалната госпожица.
— Понякога и аз не мога да се понасям — съгласи се Кетрин.
— Ох! Ох! — извика Финтан, като сложи ръка зад ухото си. — Ох, дявол да го вземе! Имам ужасни болки във врата. И в стомаха. Истинска развалина съм. Проклетият грип! Чувствах се страхотно цял ден и реших, че съм се отървал от него.
Кетрин отвори уста да му се скара, но забеляза разтревожения поглед на Сандро и замълча. Финтан се обърна към Тара:
— А ти как си в това гадно време? От какво страдаш днес?
— От недохранване — въздъхна Тара. — Вече съм във фазата, когато стомахът се подува. Заболяването ми е напреднало и бедрата, задникът и останалите ми части също се подуват.
— Като говорим за ядене — намеси се Кетрин, — не е ли време да си поръчаме пица?
— Храна? — възкликна Финтан възмутено. — Не докосвам подобно нещо! Ние, хората от модните среди, никога не ядем.
— Трябва да хапнеш нещо.
— Не мога! — извика той и се потупа по корема. — Миналия четвъртък глътнах един аспирин и качих цял грам. Вече съм почти четиридесет кила! Ето какво слушам непрестанно в службата. Пълен кошмар! Е, добре, поръчай ми голяма „Четири сезона“ с двойно количество кашкавал, домати, гъби, салам, шунка…
Всички зачакаха да каже „Майната му! Поръчай ми две големи пици и готово!“, както правеше винаги, но този път Финтан замълча. Кетрин му напомни за втората пица, но той отвърна:
— Не съм гладен. И една ще ми стигне.
— За мен голяма „Куатро фромаджо“ — твърдо отсече Сандро.
Той беше от онези щастливи дребосъци, които можеха да се тъпчат колкото си искат, без да качат и килограм.
— Толкова съм гладна, че мога да изям цяло агне — извика Тара. — Но няма да си поръчам нищо, на диета съм. Нали знаете, когато съм на диета, ям колкото обикновено, но непрестанно мисля за храна. Вечно съм гладна като вълк. Искам да ям, когато съм нервна — повиши глас тя. — И когато съм развълнувана, пак искам да ям. Също и когато съм разтревожена. И дори когато ми се драйфа, единственото нещо, което успокоява стомаха ми, е храната. Животът ми е истински кошмар! — довърши тя с писклив глас.
Останалите замълчаха съчувствено за момент, после Кетрин попита:
— Значи обичайното?
— И няколко чеснови хлебчета с кашкавал — добави Тара.
Кетрин направи поръчката и четиримата се настаниха пред телевизора да гледат „Посланика“.
— Страхотно е! — отбеляза Финтан, когато започнаха рекламите. — Добро, чисто, старомодно забавление. Също като в прекрасните отминали дни.
— Не трябваше да поръчвам толкова много храна — прекъсна го Тара с нисък глас. — Наистина не трябваше. Иска ми се да не го бях правила. О, Господи, не биваше да го правя!
— Не си задължена да изядеш всичко — успокои я Кетрин.
— Нямам избор — изплака Тара, отново обзета от истерия. — Нямам избор! След като го поръчах, няма да мога да се въздържа и ще изплюскам всичко. Нямам грам воля. А цялото ми бъдеще зависи от това. О, Господи — задави се тя, — какво ще стане с мен?
След тези думи избухна в бурен плач. В същия момент пристигна доставчикът на пица и докато Кетрин и Сандрс утешаваха Тара, Финтан отиде да уреди сметката. Не можа да устои и хвърли поглед към улицата, за да види дали красивият викинг още се разхожда там. Но Лоркан отдавна бе изчезнал.
Веднага щом заваля, Лоркан забърза към къщи. Не обичаше да стои под дъжда, защото красивата му копринена коса неизбежно се превръщаше в рошава безформена топка. Страхуваше се, че ако се затича, няма да изглежда изискан, затова когато след двадесет минути се прибра в апартамента си, приличаше на Роналд Макдоналд и му се наложи да си измие косата. Е, бездруго тази вечер щеше да си прави маска. В момента, когато Финтан напразно оглеждаше улицата, Лоркан се готвеше да увие главата си в розова хавлия. Той втри остатъка от балсама в краищата на косата си, усмихна се като за пред камера и прошепна:
— Защото го заслужавам.
Финтан се върна при останалите с кутиите пица.
— Съжалявам — хлипаше Тара. — Адски ми е трудно в момента — Томас, рожденият ми ден, дебела съм и изкарах кошмарен ден на морето, а неизтриваемото ми червило се оказа пълен боклук! Но всичко ще се оправи, когато сваля няколко кила и оплета пуловер на Томас… Ужасно съжалявам!
— Няма за какво да съжаляваш — утеши я Финтан.
— Точно така — подкрепи го Сандро.
— Не и когато си с нас — добави Кетрин.
— Ние сме най-близките ти приятели! — извикаха тримата едновременно.