— Финтан, трябва да ти задам един въпрос. Знам, че не е моя работа, но все пак ще попитам. Изследвал ли си се за СПИН наскоро?
— Не мога да направя такова нещо.
— Значи не си правил изследвания?
— Говорим по телефона все пак.
— Знаеш какво имам предвид.
— А ти изследвала ли си се? — изненада я Финтан.
— Не, но…
— Но какво?
Тя замълча деликатно.
— Винаги ли използваш презерватив с Томас? — попита Финтан.
При други обстоятелства Тара сигурно щеше да се засмее, припомняйки си бурните протести на Томас през първата им нощ, когато се опита да го накара да сложи презерватив. Да бе, да ям шоколад с обвивката! — беше изхленчил той. Да плувам с обувки и чорапи! И тя никога вече не го помоли. За щастие още от дните с Аласдър взимаше хапчета против забременяване.
— Ами… не винаги, но…
— А Томас правил ли си е изследване за СПИН?
Абсурд, помисли си Тара. Томас беше последният човек на света, който щеше да си направи такова изследване.
— Не, но…
— Тогава си затвори устата — любезно, но твърдо нареди Финтан. — Благодаря ти за загрижеността, но очевидно буцата не е била страшна. А как са твоите болежки?
Но Тара, почервеняла от срам и яд, отказа да си играе.
— Изчезнаха ли следите от бяс? — попита Финтан.
Не му отговори, вбесена от собствената си тъпота. Можеше тя самата да е болна от СПИН, а не Финтан.
— Ами маларията? — продължи той.
Тара отново не отговори.
— Чух, че в момента има епидемия от антракс, така че пази се!
— Ако си сигурен, че си добре — каза тя, — отивам да вечерям. Ще се чуем утре.
— Цяла седмица няма да съм тук. Ще работя в Брайтън. Ще се видим през уикенда.
Томас подслушваше до вратата. Тара мина покрай него и влетя в кухнята. Беше разгневена на себе си, наранена от думите на Финтан, ужасно гладна и твърдо решена да не се придържа към диетата.
— Има ли нещо за ядене? — извика тя, като отвори шкафа и изгледа отвратено диетичната супа, консервираните домати и котешката храна. — Това е кухня от третия свят! Ако не внимаваме, Световната здравна организация ще започне да ни изпраща брашно и царевица.
Томас я гледаше шокирано. Никога преди не я бе виждал в такова настроение. Следващият шкаф бе пълен с неговите готови вечери от пай с бъбреци.
— Можеш да изядеш един — предложни той, изненадан от нервността в гласа си.
— По-скоро ще изям собствения си бъбрек — грубо отвърна Тара. — Колко е часът? Супермаркетът още е отворен. Отивам да купя храна.
— Изчакай една минута. Ще дойда с теб.
— Не, няма да идваш! — извика тя и грабна ключовете от колата.
— Купи много зеленчуци.
Тара се завъртя, приближи се към Томас и се вторачи мрачно в него.
— Защо не млъкнеш? — предложи му тя, после излетя от апартамента, като го остави да стои объркан в коридора.
Тара ръководеше живота си според две железни правила. „Отнасяй се с хората така, както искаш да се отнасят с теб“ и „Никога не пазарувай, когато си гладна“.
Но днес беше в настроение да ги наруши. Количка или кошница? Кошница или количка? Колко голяма дивотия възнамеряваше да извърши?
Количка, реши тя накрая.
Профуча бързо покрай плодовете и зеленчуците, като ги изгледа презрително. Тази вечер нямаше да отнесе у дома нито един свеж продукт. После морковите привлякоха вниманието й. Морковите са мои приятели, припомни си Тара. Много пъти я бяха спасявали от гладна смърт. Но не и днес.
— Да вървят на майната си! — промърмори тя.
Млад мъж, пристигнал преди два дни от Кардиф, я чу да и говори. Да, думите на майка му се оказаха верни: Лондон бе пълен с луди. Страхотно!
Тара усети погледа му и внезапно се сети нещо. Понякога в супермаркетите имаше намаления за ергени. Възможно ли бе и днес да има? Тя свенливо вдигна очи и забеляза, че момчето още я гледа. Изненада се приятно. Зачуди се дали да не му се усмихне, после реши да не си прави труда.
Защо й беше мъж, когато щеше да получи храна?
Обикновено пазаруването й отнемаше доста време. Струвпаше й се, че върви през минно поле. От всички страни я причакваха съблазни. Обмисляше грижливо и агонизираше преди всяка покупка. Преглеждаше всеки пакет, за да види колко калории и мазнини съдържа. В количката й не влизате продукт с повече от пет процента мазнини. Освен когато Томас не гледаше.
Понякога замечтано погалваше забранените пици и кексчета, закопняла за нещо различно. Но отдавна си бе забранила да навлиза сред бисквитите, защото усещането за загуба бе прекалено осезаемо. Беше преживяла страстна любовна връзка с тях и знаеше, че не могат да останат само приятели. Нямаше как да се сдържи и да не си припомни прекрасните отминали времена. Пред очите й се появяваше идилична картина — тя се смееше весело и вървеше бавно, косата й се вееше от вятъра, а ръцете й прегръщаха нежно пакет „Джами Доджърс“. Или пък тичаше надолу по хълма в слънчев летен ден и държеше за ръка пакет „Висконти“. Или танцуваше влюбено с огромен шоколад. Ах, какви прекрасни спомени…