И така преди около четири години, обграден от вниманието на медиите, Лоркан напусна Ирландия. Не ставам по-млад, пошегува се той с журналистите. Разбира се, не вярваше на думите си и се смяташе за безсмъртен.
Потегли към Холивуд, за да им покаже как се правят филми. Мислеше, че ще минат само няколко дни преди да се просне на шезлонга до собствения си морскосин плувен басейн, където да отхвърля сценарии и да отблъсква известни режисьори.
Получи неприятен шок, когато откри, че квотата на Холивуд за сексапилни ирландци е запълнена. Трима бяха достатъчни. Пиърс Броснан, Лиъм Нийсън и Гейбриъл Бърн вършеха чудесна работа, но нямаше нужда от повече. Очевидно в момента бяха модерни шотландците. Известно време Лоркан се чуди дали да не си смени името на Юън.
Отхвърлен от всички големи компании, накрая прие ролята на кибер вампир хомосексуалист в нискобюджетен филм, прожектиран само в едно мизерно кино, където при всяко отваряне на вратата падаше мазилка. На всичкото отгоре не му платиха, защото парите бяха свършили още преди завършването на филма. Малко по-късно му предложиха роля в порно филм. Режисьорът бе забелязал в тоалетната на бара, че Лоркан притежава всичко необходимо.
След това напълно спряха да го търсят. Успяваше да се доближи до морскосин басейн само като чистач.
Накрая настъпи денят, в който бе принуден да признае, че нещата не вървят както трябва. Разбира се, не можеше да се насили да изрече думата „провал“. Живееше в миниатюрна задушна стаичка с имитация на прозорец — пластмасова щора върху бетонната стена. През последната седмица ядеше само овесени ядки за закуска, обяд и вечеря. Нямаше кола и бе принуден да пътува три часа с автобус, за да отиде на прослушване. Не че имаше много прослушвания. Лоркан бе толкова нежелан в Холивуд, че вероятно дори не биха го арестували.
Дотогава бе привличал успеха като магнит. Мисълта, че той може да го е изоставил, караше Лоркан да се гърчи от ужас и несигурност. Самочувствието му — огромно, но крехко, винаги бе имало нужда от допълнителна подкрепа, за да не се срине. Повече успехи, повече пари, повече жени. Налагаше се да напусне проклетия Холивуд, където бе господин Никой.
Едва събра пари за самолетния билет до Европа. Но не можеше да се върне в Ирландия. Там го бяха излъгали. Бяха го обявили за звезда, а той очевидно не беше. Вместо в Ирландия отиде в Лондон с надеждата да скрие унижението си в огромния анонимен град. Нанесе се в мизерна малка стаичка в Камдън. Съквартирантът му бе симпатичен дебелак на име Бенджи, който си изкарваше хляба с обработка на глоби за паркиране.
След това отчаяно се опита да си възвърне изгубеното самочувствие, като плюеше по боклуците, които се създават в Холивуд. „Сцената винаги е била истинската ми любов“, настоя той в „Гардиън“. Е, това беше камдънският „Гардиън“, единственият вестник, който се заинтересува от факта, че Лоркан е заживял в Лондон, при това само защото квартирата му се намираше точно до редакцията им. Гордостта му бе пострадала тежко в Холивуд, но той си нае агент и тръгна по прослушвания. Артистичният свят обаче се оказа невероятно чувствителен и всички усетиха загубеняка у Лоркан. Въпреки че бе изключително красив и почти стряскащо сексапилен, около него витаеше усещането за отминала слава. Разни грубияни отидоха дори по-далеч и определиха славата му за несъществувала.
Никой не искаше да се свързва с подобен човек. Можеше да се окаже заразно. Момичетата, които раздаваха ролите, с удоволствие спяха с Лоркан, но никога не го викаха за работа. Поддържаше го единствено гордостта му. Тя и фактът, че не ставаше за нищо друго. Нямаше избор, трябваше да се надига след всеки удар и да опитва отново.
През двете години, откакто живееше в Лондон, бе ходил на прослушвания за „Хамлет“, „Крал Лир“, „Макбет“ и „Отело“, След поредица от откази най-после получи роля. В модерна пиеса. Играеше терорист от ИРА и единствената му реплика беше: „Боже, идват към нас! Бягай, Майки!“
За негово най-голямо разочарование ролята не му отвори други врати и въпреки наглия си и безочлив вид Лоркан се тормозеше. Беснееше, че не е най-обожаваният, най-търсеният и най-недостъпният. Е, не всичко бе загубено. Нямаше роли и пари, нито похвали, но несъмнено все още можеше да свали всяко момиче. Това бе единственото нещо в живота му, което още не се беше прецакало.
С жените можеше да прави каквото си поиска. Разбира се, да накараш някое момиче да се разплаче не бе голямо предизвикателство, но все пак бе по-добре от нищо. Беше безопасно и той винаги излизаше победител. Но месеците минаваха без друга роля и му ставаше все по-трудно да свърже двата края. Неохотно и с омраза се хвана на работа като келнер. Той, великият Лоркан Ларкин, прие унижението да сервира спагети на разни селяндури. Какво падение! За щастие го уволниха още първата седмица. Управителят не можа да втълпи на Лоркан, че ако клиент помоли за втора чаша кафе, правилният отговор е „Разбира се, сър, веднага“, а не „От какво умря последният ти роб? Вземи си го сам!“