Налагаше се да се огледа за някакъв алтернативен доход. В Лондон имаше предостатъчно богати възрастни жени, които биха поели издръжката му в замяна на сексуални услуги. Но не можа да преглътне мисълта да стане жиголо.
Нямаше нищо против да спи с тях, но само ако той определя условията. Най-после, преди около шест месеца, за една седмица му се случиха три хубави неща. Първо, получи работа като озвучител на туристически реклами за Ирландия. Е, нямаше да спечели овациите на публиката, но поне в хладилника му имаше бира. На следващия ден успя да си намери добър и изключително евтин апартамент. Бенджи бе съкрушен. А после се запозна с Ейми.
Двамата с Бенджи бяха на купон, когато я видяха за пръв път.
Бенджи погледна дългите й слаби крака, чистото й лъчезарно лице и русочервеникавите къдрици и си помисли, че това е най-красивото момиче на света.
— Гледай! — ахна той и сръга Лоркан.
— Мислех, че си падаш по големи цици — равнодушно каза Лоркан.
— Всъщност не. Падам си по всичко. По всичко, което мога да получа.
— Нека силата да бъде с теб! И не забравяй какво съм те учил. Дръж се срамежливо.
— Не мога да отида и да я заговоря — ужаси се Бенджи.
— Защо не? Нали си падаш по нея?
— Точно заради това.
— Давай, синко! — окуражи го Лоркан.
Бенджи прекоси стаята с разтреперани крака. Лоркан се облегна на стената и загледа момичето с притворени очи.
След секунди Бенджи се завърна, почервенял от неудобство. Срамежливото поведение действаше само когато мъжът бе изключително хубав. В противен случай приличаше на кретен.
— Какво стана? — попита Лоркан.
— Потупа ме по главата и каза, че съм котенце.
— И двамата знаем, че това не е желаният отговор. Добре, гледай сега как се прави. И се учи. Аз съм повелителят на жените.
— Това пък какво беше, по дяволите? — раздразнено попита Бенджи, уплашен, че Лоркан ще му отмъкне момичето изпод носа.
— Също като повелителят на конете. Но вместо комплексирани коне карам комплексирани жени да ми ядат от ръцете.
— Тя не е комплексирана — разгорещено възрази Бенджи.
— Ами! Сладкото личице, милото държане… Прекалено много се старае да се хареса — замислено отбеляза Лоркан.
— Но не и на мен — горчиво изстена Бенджи.
Най-важното беше подходящият момент, затова Лоркан изчака всички други мъже в стаята да си опитат късмета.
Знаеше, че тя го е забелязала. Беше толкова висок, че не можеше да го подмине, а и улови погледа й на няколко пъти.
Не отиде при нея да проси внимание — хубавият, но арогантен мъж често подплашва жените. Но хубавият и уязвим мъж стига до финалната права. Затова реши да осъществи контакт уж случайно, под предлог че помага на домакинята да събере празните чаши и кутии.
— Извинете, че ви безпокоя, но празна ли е тази чаша? — попита смирено той.
Момичето кимна, а той заекна свенливо:
— Знаете ли… имам предвид… сигурно сте го чували и преди… не, не, няма нищо. Съжалявам. Забравете.
— Не, моля ви — задържа го тя. — Искам да чуя какво ще ми кажете.
— О, не! — потрепери, езикът на тялото му бе достигнал триумфа на срамежливостта. — Няма нищо.
— Не можете да започнете да казвате нещо, а после да спрете.
Лоркан погледна настрани, преглътна и прошепна:
— Добре. Вероятно сте го чували безброй пъти, но исках да ви кажа, че имате най-хубавата коса, която някога съм виждал.
За щастие успяваше да се изчерви винаги, когато си поиска.
— Благодаря — отвърна Ейми и също се изчерви.
— Аз по-добре… — посочи той празните чаши и се усмихна срамежливо. — Ами… нали разбирате, трябва да ги занеса в кухнята.
След десет минути, когато Ейми лапна цигара, Лоркан към втурна към нея. Извади специалната си запалка и я щракна под носа й. Запалката, разбира се, не проработи и на лицето му се изписа ужас. После се засмя, погледна Ейми в очите и излъга най-безочливо:
— Преди пет минути работеше.
Запалката бе развалена от две години.
— Тези неща винаги те провалят, когато искаш да направиш добро впечатление — въздъхна тежко той. — Съжалявам — добави Лоркан и се оттегли, като остави Ейми да го гледа замечтано.