— Какво? — ужасено извика той. — Не ми казвай, че ще се цапаш с бира.
— Това лошо ли е за косата? — разтревожено попита Тара.
— На кого му пука за косата ти? Лошо е за трезвеността ти. Хабиш прекрасна бира!
— Искам косата ми да изглежда добре за дискотеката.
— Повярвай ми, косата ти ще изглежда много по-добре, ако изпиеш бирата. Или поне на теб ще ти се струва така.
Тара пристигна в дома на Кетрин с огромен найлонов плик, пълен с дрехи, гримове и две бутилки тъмна бира, които бе откраднала от запасите на баща си. Делия бе на работа в кръчмата. Агнес, прегърбена, побеляла и самотна, вдигна подозрително очи от списанието, което четеше.
Финтан завлече Тара в стаята на Кетрин.
— Трябва да остана насаме с клиентката си — заяви надуто той и затвори вратата под носа й. — Геният се залавя за работа.
Малко по-късно, когато Тара излезе от стаята, Кетрин ахна възхитено:
— Изглеждаш… толкова стара — заекна тя изненадано. — Приличаш на седемнадесетгодишна. Също като момичето от „Баданарама“ си.
Тара беше облечена в розовите дънки, бяла риза с къдрички и синя тениска, силно опъната по пищния й бюст. Сини сенки очертаваха очите й. Розовото червило украсяваше устните и бузите й, а косата й бе щедро намазана с гел и стърчеше закачливо.
— Много добре — кимна Финтан. — Сега е твой ред — обърна се той към Кетрин.
— Ама аз съм готова.
Кетрин бе облечена в широки черни джинси, огромна бяла тениска и не носеше никакъв грим. Щеше да се гримира само ако имаше кой да й забрани. Копнееше за баща, който да й каже „Почисти тая мръсотия от лицето си! Дъщеря ми няма да се разхожда из Нокавой като евтина курва!“, както би постъпил бащата на Тара.
— Трябва да изглеждаме по-възрастни, иначе няма да ни пуснат — разтревожено й обясни Финтан. — Няма ли поне да си сложиш подплънки на сутиена?
— Вече сложих — засрамено отвърна Кетрин. Тара влезе в кухнята и шашна Агнес.
— Мили Боже! — извика тя. — Среши си косата, дете. Как успя да я сплъстиш толкова?
— Така е модерно.
— Приличаш на проскубана четка.
— Благодаря — засмяха се Тара и Финтан едновременно.
— Аха, загрях — каза Агнес. — Това е последната мода в прическите, а?
— Точно така.
— Дали ще ми отива?
Последва кратка пауза, след която Финтан възкликна:
— Агнес, ще си направо божествена с такава коса!
А Господ погледна надолу усмихнато и си помисли, че този младеж ще постигне огромни успехи в модния свят.
— Но ще трябва да те подстрижа — предупреди Финтан.
— Режи колкото си искаш.
Агнес разпусна кока си, протегна се към бутилката уиски и добави:
— Вие си пийте черната бира на Франк Бътлър, но аз ще ударя едно качествено питие.
Делия се прибра след няколко часа и завари майка си в креслото, където я бе оставила, пияна като казак, омазана с шокиращо розово червило и с къса побеляла коса, стърчаща във всички посоки.
— Виж ме — извика Агнес. — Аз съм последният писък на модата!
Момчетата на ъгъла приеха със смесени чувства преобразената Тара.
— Не харесвам индианските цветове на войната — каза Боби Лайънс.
— И косата й прилича на купа сено — оплака се Мартин Дрискъл.
— Но розовият панталон е готин — призна Майкъл Кени.
— О, да! — единодушно се съгласиха всички. — Розовият панталон е жесток.
Въпреки черната бира Тара, Кетрин и Финтан застанаха нервно пред вратата на дискотеката.
— Не забравяйте — напомни им тихо Финтан. — И двете сте родени през шестдесет и трета.
Оказа се, че няма от какво да се боят. Единственото, от което отец Ивънс се заинтересува, бе дали имат достатъчно пари да си платят.
Бяха идвали в общинската зала безброй пъти, но тази вечер прашният дървен под, миниатюрната сцена, оранжевите пластмасови столове, плакатите за курсовете по йога на Делия и рекламите им се сториха вълшебно променени.
Нямаше седем и половина и навън още бе светло, но атмосферата в залата бе наситена с напрежение. Странна машина прожектираше по стените пъстри мехурчета, които се разширяваха, разделяха на две и променяха цвета си от синьо на червено или зелено. Кетрин си припомни часовете по биология, когато гледаше под микроскопа как клетките се делят и нарастват. Бяха първи. Седнаха притеснено на пластмасовите столове и зачакаха. И чакаха. И чакаха.
— Няма ли да потанцуваме? — попита Кетрин, която притежаваше силно развито чувство за отговорност.