Никой от тях не бе пътувал със самолет досега. Всъщност рядко бяха излизали дори от област Клеър. В старомодните си евтини дрехи, застанали сред блясъка и тълпите на летището, тримата изглеждаха като от друга планета.
Тара и Кетрин отидоха на работа чак по обед, а в четири потеглиха да ги посрещнат на летището.
— Ето ги! — извика Тара и посочи Джейн Ан, Майло и Тимъти, които стояха в кръг около куфара си като бежанци.
Джейн Ан бе облечена в древно черно палто с яка от астраган. Майло носеше взето назаем кафяво сако върху гащеризона си, а Тимъти — единствения си костюм. Тъмносин, на тьнки райета, с широки ревери, с него се бе оженил преди двайсетина години. Костюмът бе толкова стар, че отново бе на мода. Тимъти бе понаедрял, откакто го бе обличал за последен път. Или пък просто му бе тесен заради дебелия пуловер под него.
Въпреки че не изглеждаха кой знае колко изискано, семейство О’Грейди не се впечатлиха от лудницата на „Хийтроу“. Движеха се бавно както из Нокавой и се засмяха, когато млад бизнесмен се провря забързано покрай тях и изсумтя недоволно:
— Ама че хора!
— Сигурно е въпрос на живот и смърт — отбеляза Джейн Ан.
— Надали — ухили се Майло. — Изглежда още по-важно.
Потеглиха направо към болницата, натъпкани във фолксвагена на Тара. Майло и Тимъти се настаниха отзад заедно с Кетрин. Протоколът диктуваше, че колкото и да са едри синовете, ирландската мамичка сяда отпред.
Настроението не беше мрачно. Чуха последните клюки от дома и дори се засмяха няколко пъти. От време на време Кетрин се сепваше ужасена.
Тара също се държеше откачено, сякаш смяташе, че семейство О’Грейди са дошли в Лондон на екскурзия.
— Това е дворецът Кенсингтън — посочи тя напред.
— И какво става там? — любезно попита Майло.
— Там живееше принцеса Даяна — заекна Тара.
— Леле, сигурно е имала страхотна сметка за отопление! — присви очи, за да види по-добре, когато минаха покрай двореца.
Болницата приличаше повече на хотел, отколкото на място, приютило болни и умиращи, но никой от семейство О’Грейди не каза и дума. Нито пък си губиха времето да купуват бонбони или цветя за Финтан. Настроението се промени и всички бяха изплашени.
Напрежението се засили, докато се качваха нагоре с асансьора и вървяха по широкия, застлан с линолеум коридор към стаята, която Финтан споделяше с още пет души. Пред летящата врата Джейн Ан стисна Кетрин за ръката.
— Как изглежда той?
— Чудесно — отвърна Кетрин със свито сърце. — По-слаб отпреди и вратът му е подут, но иначе е добре.
Нямаше нужда да споменава, че не бе изглеждал никак добре, когато го върнаха от биопсията. Мускулите на краката й се свиха при спомена за посивялото лице на Финтан, който й прошепна със затворени очи:
— Болката беше невероятна. Наистина видях звезди.
Тара и Кетрин отстъпиха назад и направиха място на семейство О’Грейди. Тримата се струпаха около бялото метално легло на Финтан. Сандро седеше на стол отстрани.
— Господ да благослови всички тук! — поздрави Майло който водеше групата.
— Страхотен блейзър, Майло — със слаб гласец каза Финтан, който лежеше неподвижно, издокаран в новата си пауновосиня копринена пижама.
— Направо съм неотразим — засмя се Майло.
— Здрасти, мамо! — поздрави Финтан майка си.
— Ужасен си — проплака тя със сълзи на очи. — Така да ни разтревожиш!
— Но, честно казано, избра подходящия момент — обади се Тимъти.
— Да, изчака да приберем сеното — обясни Майло. — На това му викам аз почтен човек.
Сандро се мотаеше наоколо притеснено. Сутринта изчака до леглото завръщането на Финтан от биопсията и след като се увери, че приятелят му разполага с всичко, от което се нуждае, каза уплашено:
— Ами ако не ме харесат?
— Кой? — учуди се замаяният от болка Финтан.
— Семейството ти. Как да се държа с тях? — попита Сандро, като нежно сложи ръка върху изтормозеното от биопсията бедро на Финтан.
— Ох, ох, Господи! — сгърчи се Финтан. — Моля те, недей! Горкото ми бедро.
— Извинявай, извинявай, извинявай! Моля те, прости ми! Е, какво ще кажеш, с този костюм ли да остана, или да съм по-небрежен?
— На кого му пука? — измъчено промърмори Финтан. — Имаме по-важни неща, за които да се тревожим, нали?
— Прав си. Все едно да почиствам пепелниците на „Титаник“ — съгласи се Сандро.
Сега Финтан го призова да излезе от сянката.
— Сандро — каза той официално от леглото, — това са мама, Джейн Ан, и братята ми — Майло и Тимъти.
Сандро нервно протегна ръка.
— Здравейте! Приятно ми е да се запознаем.