— Сандро е моят… — многозначителна пауза от страна на Финтан — … приятел.
— Двамата с Финтан сте се взели? — досети се Джейн Ан.
Сандро се ужаси.
— Не! Нищо не взимаме — побърза да излъже той.
— Не, не — обясни му Финтан. — Мама има предвид, че сме гаджета.
— Аха! Разбирам. Да, госпожо О’Грейди, двамата с Финтан сме се взели.
— А откъде си? — мило попита Джейн Ан.
— Италия. Рим.
— Рим! Срещал ли си папата?
— Мамо! — махна с ръка Финтан.
— Да, срещал съм Папата — изненада ги Сандро. — Е, наистина имаше много народ, но съм ходил на службата на площад „Свети Петър“ с майка ми.
— Ти си благословен — възхитено се вторачи в него Джейн Ан. — Красиво ли беше?
— Великолепно — потвърди Сандро, като се зачуди дали да опише прекрасната лилава мантия на папата.
После обаче реши, че е по-разумно да не го прави. Нещата вървяха много по-добре, отколкото бе очаквал, и не биваше да се проваля.
Майло заклещи дежурния лекар в кабинета му и заговори толкова тихо, че доктор Сингх едва го чуваше.
— Аз съм най-големият брат на Финтан — представи се той. — Отгледах го като баща. Наясно съм със СПИН-а. Не мислете, че сме невежи, като сме от провинцията. Можем да понесем истината.
Доктор Сингх бе зает човек, работил тридесет и два часа без прекъсване, а и не беше от търпеливите. Майло се върна в стаята, напълно убеден, че брат му не е болен от СПИН.
В седем и половина, когато и шестимата се приготвиха да си тръгнат и да оставят Финтан да поспи, откъм коридора се чу шум от забързани стъпки. Лив нахлу в стаята с развята руса коса, порозовяла кожа и наситеносини очи. Приличаше на викингска кралица. Когато видя тълпата около леглото на Финтан, тя се закова изненадано на място.
— Лив — извика я Финтан, — заповядай, влез. Това е майка ми, а това са братята ми — Тимъти и Майло.
— Здравейте! — учтиво поздрави Лив. — Как сте?
Тя се ръкува и с тримата, но когато спря пред Майло, се вторачи в него.
— Съжалявам — извини се Лив, — но толкова приличате на Финтан.
— Ами! Финтан е хубавецът — сви рамене Майло и се усмихна. — Аз съм само бледа имитация.
— Въобще не е вярно — прекъсна го галантно Финтан. — Винаги съм те взимал за пример.
Наистина двамата много си приличаха — тъмносини очи и черна коса, но Майло сякаш бе подстриган с косачка за трева.
— Имаше ли късмет? — попита Финтан.
— Открих ги! — въодушевено отвърна Лив и му подаде елегантна торбичка, от която Финтан извади две изключително красиви стъклени чаши в тюркоазено и лимоненозелено.
— Какво е това? — попита Тара.
— Преди два часа, когато дойдох тук, Финтан се жалваше колко е грозна чашата му за вода — обясни Лив.
— Бях виждал тези красавици в „Ел Декорасион“ — продължи Финтан. — И готината Лив веднага изтича до магазина на „Конран“, за да ми направи подарък.
— Далеч ли трябваше да ходиш? — попита Майло.
Лив порозовя.
— В сградата на „Мишлен“ ги нямаше, затова отидох с такси до магазина на улица „Марилебоун“, но и там нямах късмет. За щастие ги открих в „Хийл“.
Майло, който никога не бе стъпвал по на изток от Шанън, кимна мъдро, сякаш одобряваше избора й. Точно така, в „Хийл“ винаги ще намериш каквото търсиш.
— Хайде, време е да тръгваме — подкани Тара останалите и се надигна от мястото си.
— Закъде си се разбързала? — подкачи я нежно Майло.
— Нали се канехме да…
Тара загря учудващо бързо. Семейство О’Грейди смяташе, че е проява на лоши маниери да си тръгнеш веднага след появата на нов посетител.
Тя седна на стола си и се завъртя към Финтан.
— Утре в колко часа ще те изпишат?
— Няма да ме изписват.
— Моля?!
— Сега пък какво ставаше, по дяволите?
— Няма нищо страшно — обясни Финтан. — Имам лека инфекция на врата, откъдето извадиха лимфния възел, и лекарите искат да ме държат под око, докато се оправя напълно. А ако не се оправя, ужасно ще се ядосам, защото ще се наложи да ми ампутират врата. И тогава ще заприличам на играч на ръгби.
— Колко време трябва да останеш тук? — уплаши се Кетрин.
Новината никак не й хареса. Безплатните легла в болница бяха рядко срещано явление. Само ако персоналът се притесняваше много за някого, можеше да го уреди с такова.
— Пет-шест дни — сви рамене Финтан. — Ще видим.
След тридесет минути пожелаха лека нощ на Финтан и тръгнаха към вратата.
— Кетрин, Тара — прошепна Финтан, — дръжте Сандро под око — помоли ги той. — Не че сега е същото, но след случилото се с последния му приятел… се тревожа за него, а докато съм болен, не мога да направя нищо.
На паркинга Сандро дръпна Кетрин и Тара настрани.