Джон Гришам — Бар „Петлите“
1
Наближаваха празниците в края на годината, но в дома на семейство Фрейзиър не беше много празнично. Госпожа Фрейзиър машинално украси малката елха, опакова няколко евтини подаръка и изпече курабийки, които всъщност никой не искаше. И всичко това — под неспирния съпровод на „Лешникотрошачката“ от стереоуредбата, докато госпожата храбро пригласяше, като че ли празниците наистина бяха весели.
Бяха всичко друго, но не и весели. Господин Фрейзиър се беше изнесъл три години преди това и отсъствието му предизвикваше не толкова тъга, колкото презрение. Много бързо беше заживял със секретарката си, която се оказа бременна. Зарязана, унижена, разорена и потисната, госпожа Фрейзиър все още се мъчеше да се окопити.
По-малкият й син Луи беше под домашен арест — нещо като освобождаване под гаранция, и с оглед на наркообвиненията и всичко останало явно му предстоеше трудна година. Той изобщо не си направи труда да купи на майка си подарък. Извинението му беше, че не може да напуска къщата заради електронната гривна на глезена, разпоредена от съда. И без нея обаче никой не очакваше от Луи да си мръдне пръста за подаръци. Миналата и по-миналата година и двата му глезена бяха свободни, но той пак нищо не купи.
По-големият й син Марк се бе приютил у дома след трудното следване по право и макар средствата му да бяха още по-оскъдни от тези на брат му, беше купил на майка си някакъв парфюм. Предстоеше да се дипломира през май, да се яви на адвокатския изпит през юли и да започне работа във вашингтонска кантора през септември, за когато по случайност беше насрочено и делото на Луи в съда. Само дето то нямаше да се гледа по две много основателни причини. Първо, ченгетата под прикритие го бяха спипали да продава десет пликчета крек — дори го бяха заснели на видео — и, второ, нито Луи, нито майка му можеха да си позволят да наемат приличен адвокат, който да се оправи с тази каша. По празниците и Луи, и госпожа Фрейзиър подхвърляха, че Марк трябва да се намеси и да поеме защитата на брат си. Нямаше ли да е по-лесно да протакат до втората половина на годината, когато Марк щеше да стане пълноправен адвокат — и бездруго на практика вече си беше такъв, — а щом го приемат в колегията, не можеше ли просто да открие някое от онези процесуални нарушения, за които все пишат по вестниците, и да се пребори за снемане на обвиненията?
Озадачаващо хрумване с доста големи празноти, но Марк отказваше да го обсъжда. Когато стана ясно, че Луи възнамерява да окупира канапето за поне десет часа в деня преди Нова година и да изгледа десет футболни мача един след друг, Марк излезе незабелязано и отиде в къщата на свой приятел. Докато се прибираше през нощта, шофирайки в нетрезво състояние, реши да избяга. Щеше да се върне във Вашингтон и да се позавърти в правната кантора, където скоро щеше да започне работа. Имаше още две седмици до началото на занятията му, но след като десет дни бе слушал как Луи се тюхка и вайка заради проблемите си и нескончаемата „Лешникотрошачка“, на Марк му бе дошло до гуша. С нетърпение чакаше да започне последният му семестър по право.
Той нагласи алармата си за осем сутринта и на чаша кафе обясни на майка си, че се налага да се върне във Вашингтон. Съжалявам, че трябва да тръгна по-рано от очакваното, мамо, съжалявам и че те оставям с твоето лошо момче, мамо, но изчезвам. Луи не ми е син, имам си собствени проблеми.
Първият проблем беше колата му, форд бронко, който Марк караше още от гимназията. Километражът беше застинал на триста хиляди километра, и то още по средата на следването му. Колата отчайващо се нуждаеше от нова горивна помпа — едно от многобройните неща за спешна смяна. С помощта на тиксо и кламери Марк временно пооправяше двигателя, трансмисията и спирачките през последните две години, но с горивната помпа не му провървя. Работеше, но с по-нисък капацитет от нормалното, поради което фордът вдигаше най-много осемдесет километра в час на равен терен. За да не го отнесат огромните тирове по магистралата, Марк минаваше по второстепенните пътища на провинциален Делауер и източните окръзи. Двучасовото пътуване от Доувър до Централен Вашингтон му отнемаше два пъти повече време.
Така разполагаше с още повече време да размишлява над другите си проблеми. Вторият беше убийственият студентски заем. Марк завърши колежа с дълг от шейсет хиляди долара и без работа. Баща му, който в този момент изглеждаше щастливо женен, но също затънал в дългове, го предупреди да не продължава да учи. „По дяволите, момче — каза му той, — след четиригодишно образование си затънал с шейсет бона. Спри, преди положението да се влоши още повече.“ Марк обаче намираше за глупаво да приема финансови съвети от баща си, затова две години поработи тук-там — като барман или доставчик на пица, — докато се спазари със заемодателите си. Отправеше ли поглед назад, не беше сигурен как точно се бе зародила идеята да следва право, но помнеше един разговор между двама членове на студентско братство, които мъдруваха над глобалните проблеми и се наливаха солидно. Марк работеше на бара, заведението не беше пълно и след четвъртата си водка с боровинков сок двамата говореха достатъчно високо, за да ги чува и той. Сред многото интересни неща, които казаха, Марк завинаги запомни две: „Големите адвокатски кантори във Вашингтон наемат хора като бесни“ и „Първоначалната заплата започва от сто и петдесет хиляди годишно“.