— Не знам. Може някой да следи. Ако ме попитат, каква е причината?
— Кажи им, че се опитваме да си наемем адвокат, но нямаме пари. Става дума само за две седмици.
— Ще видя какво мога да направя.
— Цена нямаш.
— Да, да.
Към края на третия ининг телефонът на Марк завибрира — непознат номер.
— Може би добри новини.
Беше Марвин Джокъти, който заяви направо:
— Господин Ракли няма желание да се срещне с вас и ще ви съди до дупка, ако напишете нещо невярно.
Марк се усмихна, намигна на Тод, докосна бутона на микрофона и отговори:
— Добър вече и на вас, господине. Защо господин Ракли бърза толкова със заплахите за съд? Да не би да крие нещо?
— Не крие. Много държи на личното си пространство и плаща на доста безмилостни адвокати.
— Не се съмнявам. Има участие в поне четири адвокатски фирми, включително вашата. Предайте му да ме съди на воля, нямам пукната пара.
— Това няма да го спре. Ще ви осъди и ще съсипе репутацията ви като журналист. За кого работите, между другото?
— За себе си. На свободна практика съм. Като се замисля, господин Джокъти, може би имам нужда тъкмо от едно хубаво съдебно дело, защото и аз ще го дам под съд от своя страна и ще настоявам за сериозна сума. Мога да се сдобия с цяло състояние от санкции за неправомерна дейност.
— Газиш в дълбоки води, приятел.
— Ще видим. Предайте на господин Ракли, че ако даде под съд мен, ще даде под съд и „Ню Йорк Таймс“, защото утре следобед имам среща с тях. Искат да пуснат статията ми в неделя на първа страница.
Джокъти се засмя и каза:
— Господин Ракли има повече връзки с „Таймс“ и „Джърнъл“, отколкото допускаш. Няма да посегнат към такава статия.
— Е, май ще се наложи да поеме този риск. Знам истината и ще предизвикам страхотна сензация. На първа страница.
— Ще съжалявате, господине — каза Джокъти и рязко затвори.
Марк се взря в телефона си, после го прибра в джоба на джинсите. Пое си дълбоко дъх и заяви:
— Корав тип. Няма да е лесно.
— Всички от неговия калибър са корави. Как мислиш, ще се обади ли пак?
— Кой знае? Вероятно е говорил с Ракли и са се по-уплашили. Последното, което Ракли иска, е публичност. В схемата с учебните заведения няма нищо незаконно, но въпреки това вони.
— Ще се обадят. И защо не? Ако беше на мястото на Ракли, нямаше ли да ти е любопитно какво знаем?
— Може би.
— Ще се обадят.
36
Марк спеше на разтегателния диван, когато телефонът му иззвъня. Беше седем без десет, вторник сутринта.
— Господин Ракли може да се срещне с вас в десет сутринта в нашата кантора — съобщи му Джокъти. — Намираме се в центъра на Бруклин, на Дийн Стрийт.
— Знам къде се намирате — увери го Марк.
Не знаеше, но лесно щеше да ги намери.
— Ще ви чакам долу във фоайето в десет без десет. Бъдете точен, моля. Господин Ракли е много зает човек.
— Аз също. Ще доведа свой приятел, също журналист, казва се Тод Маккейн.
— Добре. Още някой?
— Не, само ние двамата.
На чаша кафе Марк и Тод решиха, че Ракли не желае двамата да припарват до царството му на Уотър Стрийт във финансовия квартал на Манхатън. Със сигурност представляваше луксозен офис, подходящ за човек с неговото положение, който двама журналисти щяха да опишат с невъобразимо удоволствие. По-добре беше да се срещне с тях някъде, където гъмжи от собствените му адвокати. Вече ги бяха заплашили със съд. Двамата нахлуваха в неговия свят — опасна територия, в която служителите му щяха да бранят личното му пространство на всяка цена. Затова сплашването се оказваше полезно оръжие.
Не се избръснаха, облякоха джинси и стари якета — небрежната външност на журналисти, които не се впечатляват от обстановката. Марк натъпка с хартия стара чанта от изкуствена кожа, която купиха в магазин за вещи втора ръка в Бруклин, и когато тръгнаха от хотела, двамата наистина изглеждаха като хора, които не си струва да съдиш.
Сградата беше висока и модерна, една от многото в гъсто застроения център на Бруклин. Марк и Тод убиха малко време в кафенето на ъгъла и влязоха във фоайето в десет без петнайсет. Марвин Джокъти изглеждаше поне десет години по-възрастен, отколкото на снимката си на уебсайта. Стоеше близо до гишето на охраната и разговаряше с някакъв служител. Марк и Тод го познаха, представиха се и Джокъти неохотно се ръкува с тях. Кимна към служителя и каза:
— Той би искал да види документите ви за самоличност.
Марк и Тод бръкнаха за портфейлите си и подадоха фалшивите си шофьорски книжки. Служителят ги разгледа, погледна към двамата, за да сравни лицата със снимките, и им ги върна.