Те последваха Джокъти до асансьорите, където почакаха мълчаливо. Когато влязоха в празната кабина, той им обърна гръб, застана с лице към вратата и не обели нито дума.
Дружелюбно копеле, помисли си Марк. Ама че смотаняк, промърмори си Тод.
Асансьорът спря на седемнайсетия етаж и двамата се озоваха в доста семплото фоайе на „Ратлиф и Косгроув“. По време на кратката си кариера като адвокати бяха посетили няколко хубави офиса. Луксозната кантора на Джефри Корбет във Вашингтон беше къде-къде по-впечатляваща, макар че Марк предпочиташе уникалния музей от трофеи на Едуин Мосбърг в Чарлстън. Кантората на Ръсти Чевръсти определено беше най-зле заради приликата си с лекарски кабинет и пострадалите клиенти. Това място не беше много по-приятно. Майната му. Не бяха тук да преценяват интериора.
Джокъти не обърна никакво внимание на рецепционистката, която им отвърна със същото. Завиха по коридора, влязоха през някаква врата, без да почукат, и се озоваха в дълга и широка заседателна зала. Двама мъже със скъпи тъмни костюми стояха до един бюфет и пиеха кафе от порцеланови чаши. Никой от тях не пристъпи напред.
— Господин Финли и господин Маккейн — представи ги Джокъти.
Марк и Тод имаха три снимки на Хайндс Ракли — и трите от статии в списания. Едната беше от проучването на Горди: уголемената снимка на лицето му, която беше окачил на незабравимата си стена. Другите две бяха намерили онлайн. Ракли беше на четирийсет и три години, с тъмна оредяваща коса, силно зализана назад, и тесни очи зад очилата с половин рамки. Той кимна на Джокъти, който излезе, без да произнесе нито дума, и затвори вратата.
— Аз съм Хайндс Ракли, а това е главният ми адвокат Бари Стрейхан.
Стрейхан кимна намръщено и с това запознанството им приключи.
И той като клиента си държеше чашката с една ръка, а чинийката е другата, така че нямаше как да протегнат ръка на посетителите. Марк и Тод също останаха на разстояние — поне три метра. Минаха няколко неловки секунди, колкото двамата натрапници да схванат, че не може да става дума за никаква вежливост. Накрая Ракли процеди:
— Седнете — и кимна към столовете от тяхната страна на масата.
Двамата седнаха. Ракли и Стрейхан се настаниха срещу тях.
Тод остави мобилния си на масата и попита:
— Имате ли нещо против да записвам?
— Защо? — попита Стрейхан.
Беше поне с десет години по-възрастен от клиента си и създаваше впечатление, че всичко в живота му подлежи на спор.
— Навик, който имат повечето репортери — отговори Тод.
— Смятате ли да свалите записа? — попита Стрейхан.
— Вероятно — отвърна Тод.
— Тогава искаме копие.
— Няма проблем.
— И аз ще записвам — заяви Стрейхан и сложи своя мобилен върху масата.
Дуел между мобилни телефони.
По време на разговора Ракли измерваше Марк със самодоволен, гневен и уверен поглед, като че ли искаше да каже: „Имам милиарди, а ти не. Превъзхождам те във всяко отношение, приеми го“.
Една полза от практикуването на право на улицата и без разрешение беше изчезването на всякакви задръжки. Докато дръзко вършееха из вашингтонските съдилища, Марк и Тод бяха свикнали да се представят за хора, каквито всъщност не бяха. След като бяха способни да застават пред съдии, като използват фалшиви имена и влизат в ролята на адвокати, със сигурност бяха способни да седнат и срещу Хайндс Ракли и да се държат като журналисти.
Марк издържа погледа му, без да мигне. Накрая Ракли процеди:
— Настоявахте да се срещнем.
— Така е. Работим над една статия и бихме искали да чуем как ще я коментирате.
— Статия за какво?
— Заглавието ще бъде „Голямата измама с правните училища“. Вие или сте собственик, или контролирате, или имате участие в няколко фирми, които притежават осем учебни заведения по право. Много печеливши.
— Да сте попадали на закон, който забранява притежанието на юридическо учебно заведение, което носи печалба?
— Не твърдя, че е незаконно, нали? — Марк погледна надясно към Тод и попита: — Казал ли съм такова нещо?
— Не съм чул — отговори Тод.
— Не е незаконно и ние не ви обвиняваме в престъпление. Просто тези учебни заведения са чисто и просто печатници за дипломи, които подмамват много студенти да се записват в тях независимо от резултатите си от приемните тестове и после да теглят огромни заеми, за да покрият високите такси за обучение във вашите училища. Разбира се, таксите отиват при вас, а след дипломирането си студентите са затънали до гуша в дългове. Около половината от тях успяват да издържат адвокатския изпит. Повечето не могат да си намерят работа.