— Какво ще кажете да си допиете питието и да ви извикам такси?
— Не ми трябва такси. Колата ми е отвън. Имам пистолет под седалката.
— За втори път споменавате оръжие. А тук това много ни напряга.
— Само не звъни в полицията.
— Вече ги повикахме, господине.
Гърбът на Рамон се скова и очите му се ококориха.
— Какво? Ама защо? На никого нищо не съм направил.
— Господине, в този град приемаме много сериозно заплахите за оръжие.
— Колко струва питието?
— За сметка на заведението е, ако побързате и си тръгнете.
Рамон се плъзна от столчето и подметна на път за вратата:
— Не разбирам защо трябваше да викате полиция.
Тод го последва отвън и го следи с поглед, докато Рамон не се скри зад ъгъла. И да имаше кола, Тод не я видя.
28
Късно в събота сутринта Тод се събуди в леглото на Хадли Кейвинес за втора поредна нощ и установи, че нея я няма. Той разтри очи, опита се да си спомни колко е изпил и реши, че изобщо не е било много. Чувстваше се страхотно и се зарадва на допълнителния час сън. Тя се върна само по широка тениска с две чаши кафе. Вдигнаха възглавниците и седнаха в тъмното.
В съседната стая се чу шум — някакво тракане като от клатене на легло. После се разнесоха приглушени стонове от наслада.
— Кой е там? — попита той шепнешком.
— Съквартирантката ми. Прибра се късно снощи.
— А приятелят й?
— Не знам. Сигурно е някой случаен.
— Значи и тя е по случайните неща?
— О, да. Имаме си нещо като съревнование. Гониш бройката.
— Харесва ми. Мен веднъж ли ме броиш или два пъти?
Хадли отпи от кафето и двамата заслушаха как нещата оттатък набират скорост.
— Една точка за теб, една за партньора ти.
— О, и Марк ли е бил тук?
— Добър опит. Онзи ден ви видях да си шушукате в съда и да ме оглеждате. Направо четях по устните ви. И ето те теб на следващия ден, ухилен до ушите.
— Признавам. Марк каза, че си страхотна в леглото.
— Само това ли?
— Великолепно тяло, много агресивна. Вече разбирам защо — съревноваваш се със съквартирантката си.
— И двете сме на двайсет и шест, неомъжени и без никакво желание за моногамна връзка, освен това сме необвързани и живеем в град с около един милион млади професионалисти. Превърна се в нещо като спорт.
Партньорът зад стената достигна кулминацията си и подът се разтресе, после леглото престана да трака.
— Беше прекалено бързо — отсъди Хадли.
Тод се разсмя и попита:
— Значи сравнявате впечатленията, а?
— Естествено. Правим разбор, особено ако тя е била извън града цяла седмица и е спала с всякакви мъже.
— Не искам да си знам резултата.
— Хрумна ми нещо. Има пекарна на ъгъла. Хайде да отидем да си вземем нещо за хапване. Аз имам много по-добър вкус за мъже от нея и наистина не искам да виждам най-новия непознат, когото е забърсала.
— Ами благодаря.
— Да вървим.
Облякоха се набързо и се измъкнаха от апартамента, без да се натъкнат на другата двойка. Пекарната беше пълна с обичайните клиенти през уикенда. Намериха си маса до вратата. Докато дъвчеха гевреците си, Тод заяви:
— Знаеш ли, твърде си сладка, за да спиш с половината град.
— Не говори толкова силно — озърна се тя.
— Буквално шепна.
— Да не искаш да се кротнеш и да се ожениш?
— Още не съм съвсем готов за това. Просто ми се струва странно убийствена мадама като теб да кара на случайни връзки.
— Това е сексистко твърдение. Значи вие може всяка вечер да си лягате с различна мадама, но ако го прави едно сладко момиче, значи е мръсница.
— Не съм те нарекъл мръсница.
Мъж от съседната маса погледна към тях. Хадли отпи от кафето си и каза:
— Хайде да говорим за друго. Заинтригувана съм от малката ви фирма. Вече познавам Марк Апшоу и теб. А коя е Зола Паркър?
— Приятелка.
— Добре. И тя ли събира клиенти от наказателните съдилища като теб и Марк?
— О, не. Тя се занимава с тежките телесни повреди.
Тод се стараеше да отговаря кратко и изгаряше от желание да смени темата.
— Има ли право да практикува?
Тод преглътна и се взря в красивите й очи.
— Разбира се.
— Полюбопитствах и проверих в адвокатската колегия. Не са чували нито за теб, нито за Марк, нито за госпожица Паркър. Трябва да се запишете. И адвокатските номера, които използвате, ги няма в тяхната база данни.
— Всеизвестно е колко немарливи са архивите им.
— Така ли? За пръв път чувам.