— Опитах се — увери я Марк.
— Много е готина — додаде Тод.
— Защо ми го казвате чак сега?
— Случи се миналия уикенд — отговори Марк. — Според нас е безобидна.
— Безобидна ли? — завъртя очи Зола. — Значи сега трябва да се тревожим и за сладката малка Хадли, и за Даръл Кромли.
— Да не забравяме и Мосбърг в Чарлстън — напомни Марк. — Той е задник и страшно ще му хареса да ни подгони яката.
— Чудесно! — възкликна Зола. — Три месеца след появата си „Апшоу, Паркър и Лейн“ се проваля.
Тя отпи от безалкохолното си и огледа бара. Умълчаха се за дълго, докато ближеха раните си и обмисляха какъв да бъде следващият им хода. Накрая Зола каза:
— Не беше добър ход да поемаме случая за лекарска небрежност, нали? Нямахме представа какво да правим и здравата оплетохме конците. За нас е пълен провал, но помислете за Рамон и за бившата му съпруга. Заради нас няма да получат нито цент.
— Не са предприели нищо цели две години, Зола — напомни й Марк.
— Колкото и да го дъвчем, доникъде няма да стигнем. Трябва да се съсредоточим над бъдещето — намеси се Тод.
Настъпи поредната дълга пауза в разговора. Тод се приближи до бара, поръча още две бири и ги донесе на масата.
— Помислете: когато Кромли ни съди за небрежност, ответниците ще бъдат Тод Лейн, Марк Апшоу и Зола Паркър. Трима души, които не съществуват. Как ще открие истинската ни самоличност?
— Допускаме, че сладката малка Хадли също не знае истинските ни имена, така ли? — попита Зола.
— Не, разбира се — увери я Марк.
— А Мосбърг?
— Няма представа.
— Значи или трябва да се скрием, или да избягаме — каза Зола.
— Вече се крием — изтъкна Тод, — но те ни намериха. Мамка му, след като Рамон се приближи толкова, професионалистите със сигурност ще ни намерят. Адресът ни е на милион визитки, които раздаваме на всякакви хора.
— Нищо няма да стане бързо — каза Марк. — На Кромли ще му трябва около месец да заведе дело. Ще разберем, когато го направи, защото ще следим графиците. След това ще разбере, че съди несъществуващи хора, и това ще проточи работата още повече. Адвокатската колегия ще си гони опашката, докато търси трима адвокати фантоми.
— Явно не бива да припарваме до наказателните съдилища — каза Тод.
— О, да. Приключихме с това. Край с тормоза над бедните и потиснатите.
— Ами висящите ни дела? Не можем да зарежем тези хора.
— Точно това ще направим — отсече Марк. — Не можем да приключим делата, защото не бива да рискуваме и да се появяваме в съда. Това свърши. Отсега нататък не приемайте обаждания от клиенти, всъщност никакви обаждания. Ще използваме предплатени карти, за да поддържаме връзка помежду си, и няма да вдигаме на друг.
— Аз вече нося два телефона — каза Зола. — Сега и трети ли?
— Да. И трябва да ги следим всичките, за да видим кой ни търси — каза Марк.
— Това е краят на дните ми като болничен хищник, така ли? — попита тя и дори успя да се усмихне.
— Боя се, че да.
— Не беше много добра — изтъкна Тод.
— Благодаря. Всяка секунда ми беше неприятна.
Управителят се приближи и каза:
— Ей, Тод, ти си на смяна тази вечер. Трябваш ни сега, че нямаме достатъчно хора.
— Идвам след секунда — обеща Тод, за да го разкара. — Е, банда, сега какво?
— Погваме банка „Суифт“ — каза Марк.
— И се заравяме по-надълбоко — додаде Зола.
Не беше въпрос.
Моргана Наш от „Нау Асист“ изпрати на Марк имейл, който гласеше:
Скъпи Марк,
Администрацията на „Фоги Ботъм“ ме осведоми, че Ви застрашава изключване. Обадих се там и ме информираха, че не сте се явявали на занятия този семестър. Това е много тревожно. Моля, свържете се с мен незабавно.
Последен транш: 13 януари 2014 г. = 32 500 долара. Обща дължима сума, главница и лихви: 266 000 долара.
Поздрави, Моргана Наш,
представител „Публичен сектор“
Късно през нощта, след още няколко бири Марк отговори:
Скъпа г-жо Наш,
Миналата седмица терапевтът ми ме настани в частна психиатрична клиника в Мериленд. Забранено ми е да използвам интернет, но тези смешници тук не са много умни. Бихте ли престанали да ме тормозите? Според един от психиатрите съм на ръба на самоубийството. Ако натискът от Ваша страна продължи, ще прескоча ръба. Моля Ви, моля Ви, оставете ме на спокойствие!!
С обич,
Марк Фрейзиър