— Ето един. Майк Нюман от Арлингтън Роуд, номер четиристотин и осемнайсет, Бетесда. С малка промяна става Майк Нойман.
Зола промърмори, докато печаташе:
— Поне се забавляваме.
След като претърсиха Бетесда и събраха още ищци, адвокатите от фирмата насочиха поглед към предградията на Северна Вирджиния. Там имаше клон на банка „Суифт“ на Броуд Стрийт във Фолс Чърч. Районът се оказа плодоносен и десетки нови фалшиви клиенти се присъединиха към иска им.
На обед вече се отегчиха и решиха да излязат навън и да обядват. Взеха такси до крайбрежната алея в Джорджтаун и си намериха маса с изглед към река Потомак. Никой не спомена Горди, но всеки си спомняше последното им посещение тук. В онази страховита нощ стояха недалече от това място, когато видяха примигващите светлини на Мемориъл Бридж в далечината.
Поръчаха си сандвичи и студен чай и тримата отвориха лаптопите си. Продължиха търсенето на клиенти, ощетени от банка „Суифт“.
Много след като се бяха нахранили, сервитьорът учтиво ги помоли да си тръгнат — масата му трябвала. Тримата отидоха в едно кафене на ъгъла, намериха си маса отвън и подновиха операцията. Когато добавиха стотния си нов клиент, Марк се обади в Маями. Помоли да разговаря със старши съдружник от „Коен-Кътлър“, но разбира се, най-старшият отсъстваше по работа. Марк продължи да настоява и накрая го насочиха към адвокат на име Мартинес, който според уебстраницата се бореше срещу „Суифт“ на фронтовата линия. След като се представи и спомена малката си фирма, Марк каза:
— И така, имаме около сто клиенти на „Суифт“ и бихме искали да се присъединим към колективния иск, заведен от вас.
— Сто ли? — повтори Мартинес. — Шегувате се, нали?
— Напълно сериозен съм.
— Вижте, господин Апшоу, до днес фирмата ни има почти двеста хиляди ищци. Не поемаме по-малко от хиляда ищци от други кантори. Намерете хиляда случая и ще говорим по същество.
— Хиляда ли? — повтори Марк и се ококори като обезумял срещу партньорите си. — Добре, залавяме се за работа. Просто от любопитство, кажете ми как изглежда картинката като цяло?
Мартинес се прокашля и отговори:
— Не мога да ви кажа много. „Суифт“ е под огромен натиск да сключи споразумение, но не съм сигурен дали адвокатите им го разбират. Получаваме смесени послания. Все пак смятаме, че ще се споразумеем.
— Кога?
— Допускаме, че в началото на лятото. Банката иска бъркотията да приключи и разполага с парите да го направи. Федералният съдия, на когото е възложено делото в Ню Йорк, сериозно притиска за гледането му. Следите заглавията в пресата, нали?
— И още как. Благодаря. Ще ви се обадя.
Марк остави телефона си до лаптопа.
— Това е само началото.
31
Вашингтонската адвокатска колегия имаше около сто хиляди членове, почти половината от които работеха в града. Другата половина бяха пръснати в петдесетте щата. Тъй като членството и плащането на членския внос бяха задължителни, административното управление си беше истинско предизвикателство. Петдесет служители се трудеха усърдно в централата на колегията на Уисконсин Авеню, поддържаха актуална база данни с имената и адресите на членовете, планираха образователни курсове и семинари, разпространяваха стандарти за професионална отговорност, издаваха месечно списание и разглеждаха дисциплинарни въпроси. Оплакванията от съдии и адвокати се адресираха до Дисциплинарния съвет, където Маргарет Санчес ръководеше група от петима адвокати, трима разследващи и шест секретарки и асистенти. За да се разгледа конкретен случай, най-напред бе нужно да се подаде писмена молба. Често обаче първият сигнал за проблем идваше по телефона и обикновено го подаваше друг адвокат, който не желаеше да се замесва прекалено.
След няколко опита Едуин Мосбърг от Чарлстън успя да се свърже с госпожа Санчес. Разказа й за срещата си с Марк Апшоу, млад мъж, който се представя за адвокат и явно използва псевдоним. Мосбърг беше проверил и не беше открил данни за такъв човек в регистъра. Нито в телефонния указател, нито онлайн, нито където и да било. Той описа най-общо безотговорността на Апшоу, който беше допуснал да изтече важен срок на давност, и последвалото му пътуване до Чарлстън, за да умолява Мосбърг да си мълчи.
Госпожа Санчес беше запленена от историята. Рядко получаваха оплаквания за неразрешена адвокатска практика и най-често ставаше дума за правни асистенти, които или неволно, или преднамерено престъпваха границите на правомощията си и правеха неща, които би трябвало да свършат началниците им. След бърз укор обикновено положението се оправяше, без клиентите да бъдат сериозно ощетени.