— Не се тревожи за ченгетата — успокои го Тод. — Те не са замесени. Да кажем просто, че имаме няколко недоволни клиенти.
— Клиенти ли? Ама вие не сте адвокати! Доколкото знам, следвате и предстои да се дипломирате.
— Прекъснахме — осведоми го Тод. — И събираме клиенти по наказателните съдилища, които ни плащат в брой.
— Голяма глупост, ако питате мен.
Никой не те пита, помисли си Марк, но си замълча. Наистина, в този момент всичко изглеждаше доста глупаво.
— Ще ти платим хиляда долара в брой за още трийсет дни и повече няма да ни видиш.
Мейнард отпи глътка вода и ги измери гневно с поглед.
— Виж, Мейнард — поде Тод, — работя за теб от колко — вече три години. Не може да ме уволниш просто ей така.
— Уволнен си, Тод. Ясно? И двамата сте уволнени. Не желая барът да гъмжи от ченгета и ядосани клиенти. Имате късмет, че не е влязъл някой, който да ви разпознае.
— Само трийсет дни — настоя Марк. — И ще забравиш, че изобщо сме били тук.
— Едва ли. — Мейнард продължи да ги гледа ядосано. Накрая попита: — Защо искате да останете тук, въпреки че хората явно знаят адреса ви?
— Трябва да нощуваме някъде и да приключим работата си — отговори Марк. — Освен това не могат да стигнат до нас. Вратата горе винаги е заключена.
— Знам. Точно затова се мотаят в бара и досаждат на другите бармани.
— Моля те, Мейнард — каза Тод. — На първи юни се изнасяме.
— Две хиляди долара в брой — отсече Майнард.
— Дадено. И ще ни пазиш, нали? — попита Марк.
— Ще се постарая, но цялото това внимание никак не ми харесва.
32
В центъра за задържане „Бардтаун“ разбудиха родителите и брата на Зола посред нощ и им наредиха да си съберат нещата. Дадоха на всеки два платнени сака, в които да натъпче вещите си, и трийсет минути да се подготвят за пътуването. Заедно с още петдесет африканци, с някои от които се бяха запознали в ареста и знаеха, че са предимно сенегалци, ги натовариха в чисто бял автобус, който превозваше федерални арестанти. Щракнаха им белезници и не ги свалиха в автобуса. Четирима въоръжени до зъби агенти на ИМН, двама от които с пушки, ги придружиха до местата им и им наредиха да седят тихо и да не задават въпроси. Двама от агентите се настаниха отпред, двама — отзад. Прозорците с дебели метални щори бяха заключени.
Майката на Зола преброи още пет жени в групата. Останалите бяха мъже, почти всички под четирийсет години. Фанта беше издръжлива жена, твърдо решена да запази самообладание. Усещането беше мъчително, но те отдавна бяха приели, че преместването им е неизбежно.
След четири месеца в ареста посрещнаха излизането от там с облекчение. Разбира се, предпочитаха да останат в страната, но ако щяха да живеят в клетка в Щатите, едва ли в Сенегал щеше да е много по-зле.
Пътуваха мълчаливо и в мрак почти два часа. Агентите от време на време си говореха и се смееха, но депортираните не издаваха нито звук. По пътните знаци разбраха, че влизат в Питсбърг и че автобусът се отправя към летището. Той премина през охраняван портал и паркира в огромен хангар. Недалече чакаше пътнически самолет без никакви надписи. В другия край на летището, много далече, се виждаха ярките светлини на терминала. Хората слязоха от автобуса и се насочиха към един ъгъл, където ги очакваха още агенти на ИМН. Задържаните бяха разпитани един по един и документите им бяха проверени. След като проверката приключи, им свалиха белезниците и ги пуснаха да си вземат саковете, чието съдържание отново беше проверено. Обработката протичаше бавно, никой не бързаше, особено запътилите се към дома.
Пристигна още един автобус. От него слязоха двайсет и петима африканци, до един замаяни и изтощени като хората от първия автобус. Нечии документи не бяха наред, затова останалите трябваше да чакат. Стана почти пет сутринта, когато служител поведе първата група пътници към самолета. Зад тях се образува опашка. Бавно се качиха в самолета, носейки багажа си, после бяха упътени към местата си. Качването отне още един час. Пътниците с облекчение разбраха, че по време на полета няма да бъдат с белезници. Друг служител им прочете правилата за придвижването им вътре, използването на тоалетните и така нататък. Да, можеха да си говорят, но тихо. И при най-малкия намек за проблем щяха отново да се окажат с белезници. Всяко непокорство автоматично водеше до арест при пристигането им. Щяха да ги придружават шестима въоръжени агенти. Полетът щеше да отнеме единайсет часа, нямаше да има междинно кацане и щяха да им поднесат храна.