В седем двигателите на самолета забоботиха. Вратите бяха затворени и заключени и служител нареди на пътниците да закопчаят коланите на седалките си. След това им проведе инструктажа за безопасност и поведение в случай на извънредни ситуации. Раздадоха им кафяви хартиени торбички. Сандвич със сирене, ябълка и малка кутия сок. В седем и двайсет самолетът се разтресе и зарулира по пистата.
Двайсет и шест години след като бяха пристигнали в Маями с либерийски товарен кораб, Абду и Фанта Мал напускаха своята втора родина като престъпници и се отправяха към несигурно бъдеще. Синът им Бо, който седеше зад тях, напускаше единствената страна, която помнеше. Докато самолетът излиташе, те се държаха за ръце и се бореха със сълзите.
Един час по-късно служителка от „Бардтаун“ позвъни на Зола с новината, че семейството й пътува за Дакар, Сенегал. Беше рутинно обаждане до лицето за връзка, посочено от всеки задържан. Зола знаеше, че това предстои, и все пак го прие тежко. Качи се горе и осведоми Марк и Тод, после двамата цял час я утешаваха. Решиха да си направят дълга разходка и да закусят някъде.
Храниха се мрачно. Зола беше твърде притеснена и погълната от мисли, за да обърне внимание на гофретата си. Тод и Марк бяха искрено загрижени за семейството й, но бяха будували почти през цялата нощ, потънали в грижи заради собственото си трудно положение. Даръл Кромли беше завел делото много по-бързо, отколкото бяха предполагали. Адвокатската колегия беше по следите им, без съмнение насочена или от Кромли, или от надутия негодник от Чарлстън. Не че имаше значение, малката им схема беше приключила. Чувстваха се отвратително за доста неща, но най-вече заради клиентите, които бяха измамили. Тези хора им се бяха доверили, бяха им платили, а сега те ги бяха изиграли и системата щеше да ги премаже.
Докато се хранеха, наблюдаваха Зола. Тя взе телефона си и се обади на Диало Нианг за втори път. Дакар беше с четири часа напред и работният ден беше в разгара си. Диало Нианг отново не вдигна мобилния си, никой не отговаряше и в кантората му. Срещу петте хиляди долара, които Зола беше платила седмици по-рано, Нианг се беше съгласил да посрещне семейството й на летището, да им уреди временен подслон и най-важното — да направи така, че органите на властта да са доволни. Твърдеше, че е специалист по имиграционните въпроси и прекрасно знае какво върши.
Зола направо обезумя, когато не успя да се свърже с него по телефона.
Тъй като ги търсеха много хора, не беше разумно тримата да се връщат на стария си адрес. Извървяха няколко преки, намериха „Старбъкс“, купиха си кафе, отвориха лаптопите, влязоха в интернет и пак се заровиха в телефонния указател онлайн. Търсенето на още фалшиви клиенти поне им даваше нещо за правене, насочваше мислите им другаде.
Полетът беше дълъг и с напредването на времето пътниците все повече се оживяваха и ставаха по-разговорливи. Почти всички твърдяха, че ще ги посрещне приятел или роднина, макар че липсата на сигурност беше осезаема. Никой не се преструваше, че е оптимистично настроен. Бяха отсъствали с години и нямаха валидни лични документи: нито американски, нито сенегалски. Притежателите на фалшиви американски шофьорски книжки бяха принудени да ги върнат. Полицията в Дакар беше известна с грубото си отношение към репатрираните. Отношението им беше съвсем просто — не искате да сте тук, на кого сте потрябвали? Съединените щати са ви изритали, така че никой не ви иска. Често се държаха с тях като с парии. Завърналите се в родината трудно си намираха работа и дом. Макар мнозина от сънародниците им да мечтаеха да емигрират в Съединените щати или в Европа, те се отнасяха насмешливо към онези, които се бяха опитали и се бяха провалили.
Абду и Фанта имаха близки, пръснати из цялата страна, но не можеха да им имат доверие. През годините с тях се бяха свързвали различни роднини, влезли в САЩ незаконно. Абду и Фанта не можеха или не искаха да се забъркват. Достатъчно опасно беше за самите тях да живеят без документи. Защо да рискуват да бъдат заловени, като помагат на другите?
Сега, когато те се нуждаеха от помощ, нямаше на кого да се доверят. Зола ги беше уверила, че се е договорила с Диало Нианг и че той ще се погрижи за тях. Горещо се молеха за неговата намеса и помощ.
Самолетът отлетя към слънцето и после обратно към нощта. След единайсет часа и още две порции храна в кафяв плик започна да се снижава над Дакар и настроението на борда отново стана мрачно. Пътуването обратно към родината завърши след полунощ — едно приключение, което никой от хората на борда не беше желал. Самолетът се придвижи до главния терминал и спря пред последния изход на дълга постройка. Двигателите бяха изключени, но вратите останаха затворени. Служителят от ИМН обясни, че вътре ще бъдат предадени на сенегалските служби и ще бъдат извън американска юрисдикция. Късмет.