Когато вратите най-сетне се отвориха, хората понесоха саковете си от самолета надолу по рампата. Вътре ги заведоха в голямо открито помещение, отделено от главната зала, с редица униформени полицаи. Нито един от тях не изглеждаше дружелюбен. Служител с костюм започна да раздава резки заповеди на френски — официалния език на Сенегал.
Когато ги арестуваха няколко месеца по-рано и депортирането им се превърна в реалност, Абду и Фанта отново заговориха на родния си френски. След двайсет и шест години старание да избягват този език и упорито учене на английски отначало им беше трудно. Накрая обаче си го припомниха и вероятно единственият положителен резултат от задържането им беше преоткриването на един език, който обичаха. Бо, от друга страна, никога не беше чувал у дома да се говори на френски, не го насърчаваха да го учи и в училище. Отначало не знаеше нито дума, но по време на престоя си в „Бардтаун“ се мотивира много. След като четири месеца непрекъснато общуваше с родителите си на френски, Бо го усвои доста добре.
Само че служителят говореше бързо и сложно. Повечето пътници почти не разбираха какво им казва.
Започна обработването на документите им от Съединените щати. Кога са заминали? Защо са заминали? Къде е работел Абду, преди да напусне Сенегал? Колко време са били в САЩ? Останали ли са там членове на семейството им? Имат ли роднини в Дакар, в друг град или в провинцията? Къде възнамеряват да живеят? Въпросите бяха резки, отговорите — посрещани с насмешка. Няколко пъти служителят предупреди Абду да говори само истината. Абду го увери, че точно това прави.
Бо забеляза, че другите хора биват извеждани по-навътре в залата, където ги чакаха някакви посрещани. Явно щастливците биваха предавани на своите приятели и близки.
Полицаят ги попита дали имат връзка с някого с Дакар. Когато Абду му даде името на Диало Нианг, техния адвокат, полицаят ги попита защо им трябва адвокат. Абду се опита да обясни, че това е било уредено от дъщеря му в САЩ, защото нямат близки, на които да разчитат. Полицаят погледна някакъв лист и каза, че господин Нианг не се е свързал с полицията. Не чакаше семейството. Служителят на реда им посочи редица столове, каза им да чакат там и се приближи до мъж с костюм.
Мина един час, докато полицията изпрати повечето спътници навън.
Когато останаха десетина човека, мъжът с костюма се приближи до семейство Мал и каза:
— Господин Нианг не е тук. Колко пари имате?
Абду се изправи и отговори:
— Около петстотин долара.
— Добре. Може да си позволите хотелска стая. Последвайте този полицай. Той ще ви заведе.
Служителят на реда кимна и те понесоха саковете си. Мъжът ги поведе през залата, извън терминала към някакъв паркинг, където чакаше полицейски микробус. Седна с тях отзад и не продума двайсет минути, докато лъкатушеха по празните улици, а после им нареди да слязат пред занемарен пететажен хотел.
На входа каза:
— Ще останете тук, защото арестът е пълен. Не напускайте при никакви обстоятелства. Ще се върнем след няколко часа да ви вземем. Някакви въпроси?
Тонът му не оставяше капка съмнение, че няма да се зарадва на въпросите. В този момент новодошлите бяха признателни, че са тук, а не в затвора.
Полицаят се вторачи в тях, като че ли имаше още нещо за казване. Запали цигара, издуха дима и каза:
— И искам да ми платите за труда.
Бо отмести поглед и прехапа език. Абду остави саковете и каза:
— Разбира се. Колко?
— Сто долара.
Абду бръкна в джоба си.
Служителят на рецепцията дремеше на стола си и видимо се подразни, че го притесняват в този час. Отначало каза, че няма свободни стаи, хотелът бил пълен. Абду допусна, че хотелът и полицията са се договорили и че липсата на празни стаи е част от представлението. Обясни, че съпругата му е болна и че няма къде да пренощуват. Служителят огледа екрана на компютъра си и успя да им намери малка стая, на висока цена, разбира се. Абду изглеждаше спокоен и се постара да се държи възможно най-любезно. Обясни, че има само американски долари, които не бяха приемливи, разбира се. Само западноафрикански франкове. Фанта съумя да се престори, че всеки момент ще припадне. Бо трудно следеше разговора на френски, но му идеше да се нахвърли на служителя на рецепцията и да го удуши.
Абду не се примири с отказа и буквално започна да умолява човека за стаята. Мъжът се смили и обясни, че надолу по улицата има банка. Позволи им да се настанят в стаята, но още рано сутринта на следващия ден искаше парите в местна валута. Абду обеща и го отрупа с благодарности, а служителят неохотно му подаде ключа.