Абду попита дали може да се обади до Щатите по телефона. Категорично не. Когато платят за стаята, ще имат право да се обадят, но само ако си платят. Беше почти три през нощта местно време — единайсет вечерта в Съединените щати, — когато влязоха в малката и задушна стая на четвъртия етаж. До далечната стена имаше едно-единствено тясно легло. Мъжете настояха да го вземе Фанта. Те щяха да спят на пода.
Зола се събуди в три през нощта. Цяла нощ беше звънила, изпращала есемеси и имейли на Диало Нианг, но без никакъв отговор. Телефонът й завибрира от непознат номер и тя го грабна. Беше Бо и за няколко секунди в гласа му долови облекчение. Той набързо й разказа случилото се, обясни, че от адвоката няма и следа и че полицията току-що е тръгнала с Абду от хотела.
— Вие с мама в безопасност ли сте?
— Ами не сме в затвора, още не. Два пъти повториха, че можем да останем в този хотел, защото затворът е пълен. Явно са намерили място за татко. На нас ни е забранено да напускаме хотела.
— Сто пъти звъних на адвоката — увери го Зола. — Ти опита се ли да му се обадиш от там?
— Не. Обаждам се от телефона на рецепцията, а служителят се е вторачил в мен и попива всяка дума. Не обича да използват телефона му, но успях да изкрънкам само този разговор.
— Дай ми номера, ще измисля нещо.
Бо върна телефона на служителя, после намери кафене близо до хотела. Купи два кроасана и кафе и ги отнесе в стаята. Двамата с Фанта седяха в полумрака. Тя си отдъхна, че Бо се бе свързал със Зола.
Хранеха се, пиеха кафе и очакваха ново почукване на вратата.
33
В единайсет сутринта Зола взе решение да отиде в Сенегал. Тримата приятели седяха в кафенето на „Креймър Букс“ на Дюпон Съркъл с отворени лаптопи и пръснати листове върху масата, все едно всеки ден работеха тук. Всъщност не работеха, не и като фалшиви адвокати.
Цяла сутрин обсъждаха сценарии. Марк и Тод прекрасно разбираха нуждата й да замине, но имаха сериозни опасения, че ще бъде задържана и няма да й разрешат да се върне. Баща й вече беше в затвора. Имаше вероятност Фанта и Бо скоро да се присъединят към него. Ако Зола се появеше там и започнеше да създава неприятности, всичко би могло да се случи. Тя възрази, че е американска гражданка с редовен паспорт и тъй като вече не се изискваше виза за престой, по-кратък от деветдесет дни, можеше да замине незабавно. Зола обясни, че ще уведоми сенегалското посолство във Вашингтон за плановете си и ако някой в Дакар се опита да попречи на прибирането й у дома, ще се свърже с американското посолство там. Виждаше нищожен риск да се окаже задържана и при дадените обстоятелства беше склонна да го поеме.
Марк й предложи да почака ден-два и да се опита да намери друг адвокат в Дакар. Онлайн попадаха на много, и то в наглед стари и благонадеждни фирми. Всъщност някои от фирмите изглеждаха толкова обещаващи, че Тод дори се пошегува дали да не си отворят офис там, когато и те се окажат принудени да напуснат САЩ.
— Има ли бели в Сенегал? — попита.
— Разбира се — отговори Зола. — Двама-трима.
— Харесва ми — изтърси Марк в опит да разведри нещата. — Чуждестранен офис на „Апшоу, Паркър и Лейн“.
— Приключих с тази фирма — направи опит да се усмихне Зола.
Не й допадаше обаче идеята отново да изпрати пари на някой непознат. Тод и Марк я увериха, че парите не са проблем. Във фирмената си сметка имаха петдесет хиляди долара и те бяха на нейно разположение. Зола се трогна от щедростта им и от желанието да й помогнат и за пръв път сподели с тях за малката сума за черни дни, която пазеше точно за подобно положение. Двамата се впечатлиха, че е успяла да спести повече от шестнайсет хиляди долара по време на следването си. Беше нечуван подвиг.
Не можеха да я винят, че иска да напусне града. В момента ги съдеха хазяите им, защото се бяха изнесли тайно през януари. Даръл Кромли беше завел срещу тях дело за двайсет и пет милиона долара за професионална небрежност. Федералното правителство скоро щеше да се присъедини със сума от порядъка на шестстотин хиляди долара общо. Десетки гневни клиенти ги търсеха. Съдебните секретари им звъняха. Мейнард ги уволни, така че наистина бяха без работа. А най-неотложният им проблем беше разследването на адвокатската колегия във Вашингтон. Беше само въпрос на време да открият истинската им самоличност и тогава щеше да се наложи да напуснат града.