Тримата отидоха с колата до бар „Петлите“. Момчетата пазеха вратата, а Зола изтича на горния етаж и си приготви една чанта. Отбиха се в банката й, откъдето тя изтегли десет хиляди долара от сметката си. В банката не можеха да ги обърнат в западноафрикански франкове, затова намериха чейндж бюро близо до Юниън Стейшън. В магазин за мобилни телефони платиха триста и деветдесет долара за четири джиесема, некодирани, така че да се използват и в чужбина, заедно със СИМ карти, камери, блутут, пълна клавиатура и достъп до социалните мрежи. Щяха да задържат три апарата, а четвъртият щеше да бъде оставен при Бо при възможност.
В четири и половина отидоха на летище „Дълес“ и се запътиха към гишето на Брасълс Еърлайнс. Със старата си кредитна карта Зола плати хиляда и петстотин долара за двупосочен билет до Дакар с четиричасов престой в Брюксел. Ако нямаше закъснение, щеше да бъде в Дакар в четири на следващия ден следобед след осемнайсетчасово пътуване.
Преди проверката за сигурност на излитащите полети тримата се прегърнаха и хубаво си поплакаха. Момчетата я проследиха с очи, докато тя не изчезна сред другите пътници. После Тод и Марк се върнаха в града и просто ей така решиха да отидат на мач на „Нешънълс“.
В девет на следващата сутрин Зола беше някъде между Белгия и Сенегал, а Марк и Тод влязоха в студентския център на кампуса на Американския университет и седнаха в полупразното заведение. С джинси и раници, по нищо не се отличаваха от другите. Купиха си кафе и се настаниха удобно, все едно се готвеха да учат сериозно. Марк извади един от телефоните си и застана пред стената от прозорци към кампуса. Звънна в Маями във фирма „Коен-Кътлър“ и помоли да разговаря с адвокат Руди Стасън. Според уебсайта на фирмата Стасън беше един от няколкото партньори в „Коен-Кътлър“, които движеха иска срещу банка „Суифт“. Секретарка му отговори, че господин Стасън има среща. Марк отговори, че е важно и че ще почака. Десет минути по-късно се обади Стасън.
Марк се представи като адвокат от Вашингтон и го увери, че има хиляда и сто клиенти на „Суифт“, подписали иск и готови да се присъединят към някой от шестте заведени колективни иска.
— Идвате точно където трябва — засмя Стасън. — Съдим като обезумели. Двеста хиляди ищци по последни изчисления. Къде са вашите клиенти?
— Всички са около Вашингтон — каза Марк, остави телефона на масата и седна срещу Тод. Натисна копчето за микрофона и намали силата на звука. — Просто проверявам фирмите, търся най-доброто предложение. Какви са таксите ви?
— Не съм сигурен. Смятаме адвокатските хонорари да бъдат договорени отделно. Засега имаме договори за двайсет и пет процента с клиентите си и вземаме още осем процента от сумата на общото споразумение. Разбира се, всичко подлежи на обжалване. Как казахте, че ви е името? Апшоу? Не намирам уебсайта ви.
— Нямаме — отговори Марк. — Работя с директен имейл.
— Добре. Малко е странно.
— Върши работа. Какво ще ми кажете за преговорите?
— В момента са в застой. „Суифт“ твърдят — в пресата, разбира се, — че искат споразумение, за да оставят всичко зад гърба си, но адвокатите им протакат. Раздуват документацията като луди, прибират милиони, обичайната практика. Въпреки това смятаме, че банката ще се огъне и ще се споразумее. Искате ли да се включите? Споменахте, че проучвате фирмите.
— Осем процента звучи добре. Ще се включа. Изпратете ми документите.
— Умен ход. Ще ви прехвърля към съдружничката ни Джени Валдес и тя ще ви обясни подробностите.
— Искам да ви попитам нещо — каза Марк.
— Разбира се.
— Как успява фирмата ви да се справи с двеста хиляди клиенти?
Стасън се засмя и отговори:
— С много допълнителна помощ. В момента десет опитни юристи контролират трийсет правни асистенти и секретари. Трудно е наистина, това е най-големият колективен иск, който сме подавали, но ще се справим. На вас за пръв път ли ви е?
— Да. Струва ми се откачена работа.
— „Откачена“ е подходяща дума, но повярвайте ми, струва си. Ще се справим, господин Апшоу.
— Просто Марк.
— Благодаря за клиентите, Марк. Ще ви включим, можете да съобщите на клиентите си, че това ще стане до двайсет и четири часа. След това започва играта на изчакване. Ето ви номера на Джени Валдес. Имате ли химикалка?
— Да.
Марк си записа номера и затвори. Затрака на лаптопа си, докато Тод отиде да вземе нещо за ядене. Не говориха много, докато дъвчеха мъфините и пиеха кафе. Мислеха за Зола, която им беше изпратила есемес, че е кацнала благополучно.