Накрая Марк пое дълбоко дъх и се обади на Джени Валдес. Говори с нея петнайсетина минути, нахвърли си бележки и я увери, че документите са наред. Беше готов да изпрати информацията за техните хиляда и сто клиенти на „Суифт“. Остави телефона на масата, погледна към Тод и каза:
— Натисна ли това копче за изпращане, ще извършим хиляда и сто углавни престъпления. Готов ли си?
— Нали вече взехме това решение?
— Без колебания?
— Винаги има колебания. И не едно и две. Обаче това е единственият ни шанс да избягаме. Да го направим.
Марк леко натисна клавиша „Изпрати“.
Таксито се провираше през улично движение, което за Зола бе най-хаотичното на света. Шофьорът обясни, че климатикът е повреден, но според нея не го беше пускал от години. Прозорците бяха отворени, а въздухът беше плътен и вонлив. Тя изтри потта от челото си и усети, че блузата й е мокра от пот и залепнала за кожата. Малки автомобили, камиони и микробуси пъплеха плътно един до друг, пищяха клаксони, шофьорите си подвикваха. Скутери и мотоциклети, повечето с по двама пътници, а някои дори с по трима, минаваха напряко и лъкатушеха през задръстването, като се разминаваха на сантиметри. Пешеходци търчаха между такситата и продаваха вода, други просеха дребни монети.
Два часа след като потегли от летището, таксито спря пред хотела и Зола плати в западноафрикански франкове равностойността на шейсет и пет долара. Тя влезе във фоайето, където за нейно облекчение я посрещна по-хладен въздух. Служителят на рецепцията говореше лош английски, но успя да разбере молбата й. Обади се в стаята и след броени минути Бо изхвърча от асансьора и прегърна сестра си. Нямаха вест от Абду, цял ден не беше идвала и полицията. Беше им наредено да останат в хотела, затова се бояха да го напуснат. Бо беше разбрал, че полицията използва хотела да държи под око пристигналите депортирани.
Разбира се, нямаше и следа от Диало Нианг. Зола му беше звънила, докато чакаше в задръстването, но не бе получила никакъв отговор.
С помощта на Бо като преводач Зола плати в брой за две свързани по-големи стаи и се качи горе да види майка си. След като се преместиха, тя се зае да звъни на различни адвокати. По време на полета беше прекарала часове онлайн, за да намери подходящия човек. Не беше сигурна, че е успяла, но имаше план.
34
Маргарет Санчес се беше вманиачила по случая с „Апшоу, Паркър и Лейн“. Докато Чап Гронски постепенно разобличаваше замисъла и измамата, размахът и степента на неговата дързост ставаха все по-ясни и госпожа Санчес беше непоклатимо решена да разобличи и тримата мошеници. Но най-напред трябваше да ги намери. С одобрението на шефката си тя се свърза с полицията и с известни трудности убеди някакъв служител на реда да хвърли един поглед. Предвид нивото на престъпността в окръга полицията не проявяваше голям интерес към трима студенти по право, които бяха изиграли системата, но не бяха навредили физически на никого.
Полицай Стю Хобарт получи одобрение да прегледа случая заедно с госпожа Санчес. Чап беше издирил собственика на бар „Петлите“ и двамата с Хобарт го посетиха заедно. Завариха Мейнард в кабинета му над „Олд Ред Кат“.
На Мейнард му беше дошло до гуша от Марк и Тод и техните номера и не беше склонен да търпи нищо, което може да накара ченгетата да продължат да душат. И тъй като не знаеше почти нищо за онова, което действително се случваше на горния етаж на Флорида Авеню № 1504, не им разкри много. Разполагаше обаче с най-съществената информация.
— Истинските им имена са Тод Луcepo и Марк Фрейзиър. Не знам името на чернокожото момиче. Лусеро работи тук при мен около три години, страхотен барман, всеобщ любимец. През януари двамата с Фрейзиър се преместиха в другата сграда и си направиха фирмата. Плащаха си наема, като работеха на бара.
— Срещу пари в брой, разбира се — отбеляза Хобарт.
— Още не е незаконно да се плаща в брой — възрази Мейнард.
Разговаряше с градска полиция, не с данъчните, и беше сигурен, че на Хобарт всъщност не му пука как той плаща на служителите си.
— Още ли живеят там? — попита Хобарт.
— Доколкото ми е известно. На четвъртия етаж са, момичето е на третия, поне така ми казаха. Уволних Тод и Марк миналата седмица, но остават под наем до първи юни.
— Защо ги уволнихте?
— Това не е ваша работа, господин полицай. Направих го, защото привличат твърде много внимание. Доколкото ми е известно, мога да наемам и да уволнявам когото си пожелая.