— Разбира се. Проверихме вратата на горния етаж и май стои заключена. Бихме могли да извадим заповед и да я разбием.
— Сигурно бихте могли — отговори Мейнард. Отвори едно чекмедже, извади връзка ключове, намери нужния, откачи го и го подхвърли през масата. — Това ще свърши работа, но ви моля да не замесвате бара. Едно от добрите ми заведения е.
Хобарт взе ключа.
— Дадено. Благодаря.
— Няма за какво.
След като се стъмни, таксито на Зола потегли от хотела и се запровира през движението в центъра на Дакар. Двайсет минути по-късно спря на оживено кръстовище и тя слезе. Приближи се до модерна висока сграда с охрана на входа. Мъжете говореха английски, а външността им я впечатли. Подаде им листче с името Идина Санга, Avocat, и те бързо й отвориха вратата и я поведоха през фоайето към асансьора.
Според профила й онлайн госпожа Санга беше партньор във фирма с десет адвокати, половината жени, и говореше не само френски и английски, но и арабски. Специализираше в областта на имиграционните дела и поне по телефона звучеше уверена, че ще се справи с положението. Посрещна Зола на асансьора на петия етаж и двете отидоха до малка заседателна зала без прозорци. Зола й благодари, че е останала след работно време.
Ако се съдеше по снимката на уебсайта на компанията, госпожа Санга беше около четирийсетгодишна, но на живо изглеждаше много по-млада. Беше получила образованието си в Лион и в Манчестър и говореше безукорен английски с прекрасен британски акцент. Усмихваше се много, с нея се разговаряше лесно и Зола си изля душата.
Срещу скромен хонорар госпожа Санга щеше да поеме нещата в свои ръце. Случаят не беше необикновен. Не бяха нарушени никакви закони, а първоначалният тормоз от страна на полицията беше типично поведение. Адвокат Санга имаше нужните познанства в полицията и в имиграционните служби и беше сигурна, че съвсем скоро ще издейства заповед за освобождаването на Абду Мал. Фанта и Бо нямаше да бъдат арестувани. Семейството щеше да може да се придвижва свободно, а госпожа Санга щеше да ги снабди с нужните документи.
Марк и Тод спяха дълбоко в евтиното си легло на две нива на четвъртия етаж на Флорида Авеню № 1504, когато някой почука на вратата. Марк излезе в тясната им дневна, светна и попита:
— Кой е?
— Полиция. Отворете.
— Имате ли заповед?
— Имаме две. За Фрейзиър и за Лycepo.
— Мамка му.
Стю Хобарт влезе с двама униформени полицаи. Връчи на Марк лист хартия и заяви:
— Арестуван си.
Тод се излюпи от спалнята само по червени боксерки. Хобарт подаде и на него заповед.
— За какво, по дяволите? — попита Марк.
— За практикуване на право без разрешително — гордо отговори Хобарт и Марк му се изсмя в лицето.
— Занасяте ли ме? Нямате ли си по-важни занимания?
— Млъквай — сряза го Хобарт. — Обличайте се и да вървим.
— Къде? — попита Тод, триейки очи.
— В ареста, тъпако. Тръгвайте.
— Ама че гадост — въздъхна Тод.
Двамата се оттеглиха в банята, облякоха си по нещо и се върнаха в дневната. Ченгето извади чифт белезници и нареди:
— Обърнете се.
— Сигурно се шегувате — каза Марк. — Няма нужда от белезници.
— Млъквай и се обърни — изръмжа полицаят, жаден за сблъсък.
Марк се обърна, ченгето грубо нагласи ръцете му и щракна белезниците. Другият полицай закопча Тод и двамата бяха избутани към вратата. На тротоара чакаше трети униформен полицай, пушеше цигара и охраняваше двете вашингтонски патрулки с работещи двигатели. Натикаха Марк на задната седалка в едната, а Тод — в другата. Хобарт се настани на предната седалка и докато колите потегляха, Марк каза:
— В момента в града има гангстерски войни, наркосделки, изнасилвания и убийства, а вие арестувате двама студенти по право, които не са навредили на никого.
— Просто си затваряй устата, ясно? — изръмжа Хобарт през рамо.
— Не съм длъжен. Няма закон, който да ме задължава да мълча, особено когато съм арестуван за дребно провинение като това.
— Не е дребно провинение. Ако разбираше от право, щеше да знаеш, че е престъпление.
— Е, би трябвало да е дребно провинение, а вас да ви съдят за неправомерен арест.
— Направо се разтреперих — точно ти ще ме заплашваш. А сега млъквай.
На задната седалка в колата зад тях Тод небрежно попита:
— Кефите ли се, като чукате на вратите на хората посред нощ и ги закопчавате?
— Млъквай — сряза го полицаят на волана.
— Съжалявам, приятел, но не съм длъжен. Мога да говоря колкото си поискам. В окръга има най-висок процент убийства за страната, а вие си губите времето, като тормозите нас.