— Вършим си работата — отговори шофьорът.
— Гадна работа, а? Сигурно сме извадили късмет, че не са ни изпратили спецчастите да разбият вратата и да посипят всичко с куршуми. Това ли ви е най-голямата тръпка? Да се издокарвате като морски тюлени и да нападате хората?
— Ще спра колата и ще ти сритам задника — предупреди шофьорът.
— Направиш ли го, в понеделник в девет ще заведа дело срещу твоя дебел задник. Голямо федерално дело.
— Сам ли, или ще наемеш истински адвокат? — попита шофьорът и другото ченге се изсмя гръмко.
Отпред Марк питаше:
— Как ни открихте, Хобарт? Някой от адвокатската колегия ни е надушил следите и се е обадил на полицията, така ли? Връзва се. Сигурно си много ниско в йерархията, щом се занимаваш с такива дреболии.
— Две години в затвора не са дреболия — отговори Хобарт.
— В затвора ли? Няма да ходя в затвора, Хобарт. Ще си наема адвокат от улицата, сигурно някой без разрешително, и вече ще имам преднина. Няма начин да вляза в затвора. Ще платя малка глоба, ще ме плеснат през ръцете, ще обещая повече да не го правя и ще изляза свободен от съда. Мамка му, ще се върнем в бизнеса още докато гоните някой нещастник за неправилно пресичане.
— Просто млъкни.
— Няма да стане, Хобарт.
В централния арест измъкнаха Марк и Тод от задните седалки и грубо ги натикаха във входа за приземния етаж. Вътре им свалиха белезниците и ги разделиха. През следващия един час всеки попълни два формуляра, снеха им отпечатъци и после ги изправиха пред фотоапарат за стандартната арестантска снимка. Пак ги събраха в килията, където двамата приятели чакаха още един час, сигурни, че ще ги затворят в килия при престъпници. В пет и половина обаче ги освободиха под писмена гаранция, че ще се явят пред съда, и ги осведомиха, че не бива да напускат Вашингтон. Призовките им изискваха да се явят в Шесто отделение след седмица за първото гледане на делото си. Прекрасно познаваха мястото.
Сутринта прегледаха онлайн изданието на „Поуст“ и не видяха нищо за ареста си. Явно не бяха достатъчно важна новина. Решиха да не казват на Зола веднага, че има заповед и за нейния арест. Тя си имаше предостатъчно проблеми и беше далече и в безопасност.
В апартамента си два часа писаха чекове, които да бъдат изплатени от фирмената сметка. Възстановиха сумите на настоящите си клиенти, които им бяха платили в брой. Адвокатите им вече не работеха. Колкото и да им трябваха парите, просто не можеха да прецакат тези хора. Общата сума възлизаше на единайсет хиляди долара, с които им беше мъчително да се разделят, но се почувстваха по-добре, когато изпратиха пликовете. Марк успя да продаде колата си за шестстотин долара на някаква автокъща. Получи парите в брой, прехвърли правото на собственост и устоя на изкушението да хвърли последен поглед през рамо на старата бракма, която беше карал през последните девет години. По мръкнало двамата натовариха новия компютър на фирмата, цветния принтер и три кашона с папки в багажника на колата на Тод. Нахвърляха малко дрехи на задната седалка, изпиха по една последна бира в бар „Петлите“ и отпратиха за Болтимор.
Докато Марк убиваше време в хотелския бар, Тод най-накрая съобщи на родителите си, че няма да се дипломира следващата седмица. Призна, че ги е лъгал, че всъщност не е влизал на лекции от много време, няма никаква работа, дължи двеста хиляди долара и в момента се рее без път и посока, и се опитва да реши какво да прави с живота си. Майка му плака, баща му крещя и нещата се развиха по-зле, отколкото бе очаквал. На излизане им каза, че заминава на дълго пътуване и трябва да остави колата си в гаража. Баща му отказа, крещейки, но Тод въпреки това я паркира там и измина пеша осемстотинте метра до хотела.
На следващата сутрин Марк и Тод се качиха на влак за Ню Йорк. Докато влакът потегляше от Пен Стейшън, Тод подаде на приятеля си броя на „Уошингтън Поуст“. Най-отдолу на първата страница с градски новини малко заглавие гласеше: „Двама арестувани за нелицензирана адвокатска практика“. Описваха ги като прекъснали студенти, бивши възпитаници на „Фоги Ботъм“, където никой от администрацията не искаше да коментира. Нито Маргарет Санчес от адвокатската колегия. Оказваше се, че двамата студенти са обикаляли съдебните зали, събирали са клиенти под измислени имена и най-редовно са се явявали пред съдиите. Неназован източник ги определяше като „доста способни адвокати“. Бивш клиент твърдеше, че господин Апшоу работил много упорито по неговия случай. Настоящ клиент пък заявяваше, че просто си иска парите обратно. Изобщо не се споменаваше Зола Мал, макар в статията да пишеше, че е замесен и „трети заподозрян“. Ако ги признаеха за виновни, ги очакваха две години затвор и глоба от хиляда долара.